Harry Stojan

Thoughts in Heads

High-school Novel

(In Bulgarian)

МИСЛИТЕ В ГЛАВИТЕ

Гимназиален роман

от Хари Стоянов (c) 1976 г., Варна

Хари Стоянов

МИСЛИТЕ В ГЛАВИТЕ

Гимназиален роман

"Софтис", Варна 2003 г.

Случките и героите в романа са плод на авторовата фан- тазия. Всякакви съвпадения с истински случки и герои са чиста случайност. Ако някой се познае, то това е в полза на автора - той не е имал никого пред вид.

I. ЧАСТ

Първа глава
СВОБОДНИЯТ ЧАС

        Видя, че няма смисъл да бърза - беше закъснял поне
с десет минути. Но все пак нещо му подсказваше, че няма да
има лоши последствия от това закъсняване. Достатъчно
бързаше. Всеки ден бързаше, а само днес закъсняваше. Го-
лямо чудо! Най-много ще му пишат закъснение или изобщо
няма да му напишат. Бързаше всеки ден, а само днес закъс-
няваше. Разбира се, с причина, но кой ли щеше да му я ува-
жи. Изобщо в сегашно време само изключителните случаи
са на уважение. Хората обичат сензации и необикновени
неща, интересуват ги и затова ги уважават, а че той се събу-
дил по-късно по вина на спрелия будилник…
        Ех, да му се не види! Класната ще се сърди! Но нали
друг път не беше закъснявал, не беше отсъствал от час, не
беше бягал, без да предупреди дежурните да не му пишат
отсъствие. Въобще, номерът му не беше вписван нито
веднъж в графата за отсъствия и закъснения.
        Но какво да се прави, трябваше да се примири този
път. Минавайки покрай черквата, се помоли тайно на бога, в
когото вярваше в критичните моменти, и се поуспокои.
        Когато влезе в училищния двор и мина под прозор-
ците на своя клас, там се чуваше страхотен шум. Влизайки
през вратата, се спъна в закачалката, удари главата си и едва
не падна. Луд смях се изтръгна от гърдите на съучениците
му, които не бяха по местата си, а се замеряха с тебешири.
        Интересно! Нямаше никакъв учител в стаята.
        - Я го виж ти! Той знаел, че ще губим и си идва за
втория час, а на нас не казва!
        - Откъде ще знам, бе! Не виждаш ли, че се успах.
        Един тебешир го удари, после гъбата премина на
сантиметри от главата му.
        - По-леко, бе! По дяволите! Първо ще избиете хората
със закачалките, а после ги довършвате с тебешири!
        - Стига си викал, бе, Емо! Не виждаш ли, че не исках
да ударя теб! - извика Киро.
        - Цели` се по-добре! - изкрещя ядосано Емо. - Мо-
жеш да удариш някого и в окото!
        - Е, хайде! Няма да ударя никого.
        Емо остави чантата си на последния чин, погледна
часовника си, седна на своето място и отегчено се протегна.
Имаше още трийсет минути до втория час, заедно с между-
часието. Той се надигна, постави часовника си пак в джоба
(защото го носеше винаги там), извади учебника си по аст-
рономия и започна да го разглежда. Следващия час имаха
при физичката и затова той реши да види поне заглавието
на урока.
        - О-о! Емо! Чети, чети! Който учи, ще сполучи - про-
викна се Киро от другия край на стаята, седнал на катедра-
та. Той играеше барбут с още две момчета.
        - Я млъквай, бе, комарджия! - озъби му се Емо.
        - А ела да видим, дали ще ме биеш на барбут, пък то-
гава викай! - каза Киро.
        Защо пък не! Ще те натупам и ще ти взема всичките
стотинки.
        - Гледай да не взема твоите!
        - Абе, с мен поне на барбут не можеш да се мериш.
        - Я го гледай ти!
        - Хайде, ще играем ли?
        - Добре, само че имаш ли пари?
        - Колкото искаш!
        - Ще видим.
        - Хайде, по-бързо, защото нямаме време!
        - Добре, започваме. Ще играем само двамата. Ели,
ела да пишеш.
        - Идвам.
        - Карай, да видим кой ще бъде пръв - Киро подаде
заровете на Емо.
        Емо ги разтърси в двете си шепи и ги остави на ка-
тедрата.
        - Я! Три шестака! Де да ми ги беше хвърлил някъде
накрая! - провикна се Киро, който винаги си беше шумен.
        - Ха да видим ти какво ще изкараш!
        - Три единици! - извика Елито, която щеше да пише.
        - Де да не ги случваш въобще после! - каза Емо.
        - Ще видим!
        - Хайде! Почваме.
        Емо влезе от първия път и набра от няколко хвърля-
ния две хиляди. Киро изобщо не можеше да влезе.
        - Хайде де! Ти още не си влязъл!
        - С минуси ще играем ли?
        - Няма смисъл. Ще ти стане много!
        - Добре… Е… майка му стара! Не ми върви!
        - Затова не се хващай с мен - извика Емо. - Оха!
Пиши още една хилядарка! До седем хиляди ли ще чукаме?
        - Да! По дяволите!
        - Хайде още петстотин.
        - По дяволите!!!
        - Не реви, де! По-спокойно! Още триста.
        - Ах, майка му стара!
        - Още шестстотин.
        - Е-е! Най-после!
        - Още една хилядарка!
        - И-их! Отидоха!
        - Нищо! Йо-хо-хо! И бутилка ром! Ето ти още петс-
тотин.
        - Не ми върви! Пиши там сто и петдесет!
        - А на мене още шестстотин.
        - Станаха ти шест хиляди и петстотин - каза Елито и
погледна съчувствено Киро.
        - Още петстотин ми остават. Пиши ги тези сто и пет-
десет.
        - Пиши една хилядарка!
        - А на мене още сто и петдесет.
        - Още една хилядарка!
        - А на мене петдесет.
        - Още една!!!
        - На мене още петдесет.
        - Още петстотин!
        - На мене още петдесет.
        - Още една хилядарка!!!
        - Късно е! Още петдесет пиши! Е, Киро. Какво ста-
на?
        - Просто имаш късмет!
        - Късмет ли? Може и да си прав, ама интересно, защо
все с тебе ми се случва това нещо?
        - Колко искаш?
        - Един кинт е достатъчен засега.
        Звънецът би и в коридора се вдигна страшна олелия.
        - Ще играем ли през голямото на тенис, Киро? - за-
пита Емо.
        - Добре.
        - Само че да не излезеш разплакан.
        - Аз по принцип не играя с такива слабаци като тебе,
ама хайде, от мен да мине.
        - И още говори за неща, които се отнасят за него, са-
мо че не ги осъзнава.
        - Абе, Емо, не виждаш ли, че поне на тенис с мен не
можеш да се мериш.
        - И още се перчи. Явно барбута ти беше малко.
        Удари звънеца за учителите. Емо си седна на място-
то. Славчо, с когото седеше, усилено си учеше урока по аст-
рономия.
        Емо погледна в тетрадката си, после погледна в
учебника си, направи нещастна гримаса, въздъхна и ги зат-
вори. Нямаше смисъл сега да чете. Все щеше да си спомни
нещо, ако го вдигнеше на дъската. Контролно вярваше, че
няма да правят, защото класната им беше казала, че дирек-
торът наредил по физика, химия и разни други предмети
контролни да не се правят.

Втора глава
РАЗБУНТУВАЛИЯТ СЕ КЛАС

Мина се една минута след биенето на звънеца, но физичката не идваше. Шумът в класа се усилваше. Слухът, че в няколко други класа са правили контролно по астроно- мия се беше разпространил и в този клас. Много искаха да правят контролно, но повечето бяха против, най-вече мом- четата, които се заканваха да направят скандал. Мина се още една минута и шумът стана още по- силен. Всички се горещяха, размахваха ръце, отправяха за- кани по адрес на физичката; някои държаха на контролното, защото можеха да препишат нещо от учебника, други бяха съгласни с него, защото можеха да се изразяват по-добре писмено или бог знае защо, а мнозинството беше против, защото ставаше дума за принципа, а не за контролното. В такива случаи учениците стават много задружни и се под- държат. Измина и третата минута от часа. Учениците започ- наха да викат по-силно, тебеширите пак захвърчаха, гъбата също полетя из стаята, чуваше се изкънтяването от удари с учебници или с чанти, някой усилено се тренираше да бие барабан на един от чиновете, момичетата пронизително пищяха и се гонеха из стаята, закани и ругатни валяха като порой. В такива случаи учениците са много невъздържани и не мислят какво правят. Минаха се четири минути, а физичката я нямаше все още. Някой се провикна, че ще има свободен час по астро- номия, друг започна да вика, че лъже, а в стаята беше станал ад. - Чакаме още десет минути и излизаме! - се провикна Киро. - Идва!!! - изрева дежурният и в стаята нахлуха десе- тина души, които бяха в коридора, защото в училището ни- кой ученик не обичаше да стои в стаята, когато имаше мал- ко междучасие, а през голямото - напротив - насила ги из- мъкваха навън. Физичката влезе. В стаята все още беше хаос. Почти никой не беше станал, а някои само се понадигнаха от мес- тата си, но учителката, която се беше ухилила до ушите, за- щото беше в много добро настроение, каза всички да си седнат по местата и да извадят по два листа. - Много сте шумни днеска - каза тя. - Бях в дирек- цията и чак там се чуваше. - Никакво контролно! - извика Емо. - Няма да правим контролно! - подкрепи го Славчо. - По физика не се прави! - изкрещя някой от другия край на стаята. - Не искаме да правим! - извика по-силно Емо и за- почна да удря по чина. Другите също заудряха по чиновете и се вдигна така- ва олелия, че ако някой беше в коридора, щеше сигурно да си помисли, че е станало кой знае какво. Ама и наистина беше станало, защото физичката не можеше да се изкаже. - Ама… ученици - мъчеше се младата учителка да усмири разбунтувалия се клас. Тя беше едва за втора година в тази гимназия, но правеше неща, които извикваха голямо недоволство у учениците. Може би, защото не я считаха за толкова опасна като другите, затова я принуждаваха много пъти да се съгласява и примирява с тяхната воля. Но този ден тя явно беше решила да не се предава. - Тихо, ученици! Моля ви! - помъчи се отново да въдвори ред, но без резултат. - Извикайте директора! - изкрещя Емо. - Той ще ка- же дали да правим контролно или не! - Няма да правим! - провикна се някой над всички. - Това е безобразие! - Подлост!!! - Хайде да я набием! - Контролни по физика не се правят! Това е нареж- дане на директора! - Няма да правим! Няма да правим! - Ама, ученици! Моля ви! Ученици! - усмивката на физичката се беше помрачила, но лицето й не беше отчаяно, а изразяваше твърдост и показваше, че този път нямаше да отстъпи. - Ученици, цял час ще го правите. Ще ви дам и междучасието! - Не!!! - Ама няма начин да ви изпитам за толкова кратко време всичките! - Не!!! - Пишете! Първа група до прозореца, втора към вра- тата, първа група, втора група, първа група, втора група. Та- ка! Първа група да пише за… - Няма да пишем! - възпротиви се Емо. - Това е на- силие! - Първа група… - Няма!!! - … да пише… - Няма!!! - … за въртенето на Луната… - Това е безобразие!!! - … около Земята и около собствената си ос. - Ще се оплачем на класната! - Това е първата задача. Втората е… - Класната каза, че по физика не се прави контролно! - Втората задача е средно слънчево време - явно фи- зичката беше решила твърдо да проведе контролното си, независимо при какви условия. - Леле! Нищо не знам! - се обади някой от средната редица. - Търси си белята тази другарка! - обади се високо Киро. - Трета задача на първа група… - Е-е-ех! Чакайте, бе, другарко. Ние не сме професо- ри. Две са достатъчно! - провикна се Славчо. - Трета задача ще пише който иска. Ще държа на първата и на втората - каза физичката и продължи: - Трета- та задача на първа група е основни точки и линии на небес- ната сфера. - Аман вече! - извика Кръстьо, който седеше два чи- на пред Емо. - Другарката няма да се вразуми! - На втора група задачите са релеф и фази на Луна- та… - И за двете заедно ли? - Да, и за двете заедно. Втората задача е звездно вре- ме… - И-и! Нищо не знам! - … и третата е за календар. Повтарям ви пак, че за третата задача не държа много, но за първите две - вие зна- ете. Ще имате достатъчно време… - Глупости!!! - Е, тридесет минути малко ли са ви? - Малко са я! - Колкото напишете. Само да бъде изчерпателно и вярно. - Пък и изчерпателно иска! - Намерило пък замерило! - На чужд гръб и сто тояги са малко! - Стига сте философствали, защото наистина няма да ви стигне времето. - Другарката не обича философите. - Аман вече от тези контролни - извика Емо, - тази седмица тъкмо три! - Хайде, пишете!

Трета глава
КОНТРОЛНОТО

        Най-после, след упорита борба, физичката постигна
своето и всички ученици правеха контролно, макар че мно-
го все още мърмореха и негодуваха. Но никой нямаше сме-
лостта да не пише, защото и никой нямаше смелостта да по-
лучи двойка. Емо пак се провикна:
        - Няма смели хора в този клас, бе! Няма!
        Но и той продължи да пише за релефа на Луната. И
той нямаше смелост, макар че осъждаше другите. Наистина,
и да пишеше, и да не пишеше, за него беше все едно, е, не
съвсем все едно, но да речем, защото не знаеше почти нищо,
не беше си чел урока и изреждаше само това, което си
спомняше от миналия час по астрономия.
        До него Славчо пухтеше, въртеше се, мъчеше се да
препише от тетрадката, да види някой чертеж, но учителка-
та все гледаше към него. А през това време повече от поло-
вината, какво ти повече от половината - целият клас пре-
писваше - кой от тетрадката, кой от учебника, кой от съуче-
ниците си.
        Разбира се, физичката забеляза няколко души, но си
мълчеше. Явно щеше да им направи "мръсно". Но препис-
вачите не се смущаваха. Някои се успокояваха, че астроно-
мията не влизаше във въпросника за матурата, други се ус-
покояваха, че на изпитване ще изкарат повече, трети изоб-
що нито се успокояваха, нито се смущаваха.
        Славчо продължаваше да пухти и сумти, да се върти
и надига, да мърмори и проклина и учителката по физика, и
училището, и астрономията, и всички учители. Емо про-
дължаваше да се поти, да пише каквото му дойде на ума, да
си напряга мозъка, но написаното си оставаше все още мал-
ко. Той погледна в листа на Славчо и забеляза, че съучени-
кът му пишеше по задачите от същата група.
        - Славо, защо пишеш същото?
        - Карай!
        - Ами ако загрее?
        - Голямо чудо!
        - Добре, няма да си дадем един след друг контролни-
те.
        Емо пак се заби в листа си, на който имаше едва ня-
колко реда, написани трудно, с голяма мъка, а буквите бяха
изписани като от някой самообразоващ се.
        - Ей, Емо - обади се Славчо, - какво беше онова, де-
то разправяше физичката, че се получавало както когато ври
качамак?
        - Май че от лавата нещо беше - смънка Емо.
        - Ама какво от лавата?
        - Циркуси, циркуси, май че беше.
        - Кратери? - попита тихо Славчо.
        - Да, то е все същото.
        - Добре, ще го напиша.
        - За качамака ли?
        - Да, ами как?
        - Ти си луд, бе!
        - Ами как да й го обясня?
        - Няма да й го обясняваш.
        - Ами ако рече нещо?
        - Какво ще рече! Не виждаш ли, че тя едвам се сети
за качамака тогава. Или просто й хрумна. Аз съм виждал и
друго да прави така мехури и да се пукат. Мисля, че не е би-
ло качамак.
        - Ами какво?
        - Не зная.
        - Аз ще пиша за качамака.
        - Стига, бе! Стига си се излагал.
        - Голямо чудо!
        И Славчо наистина написа, че лунните кратери се
получавали от лавата, както се пукат мехурите на врящ ка-
чамак.
        Емо го гледаше през това време и такъв смях го на-
пуши, че не се въздържа и се изсмя с глас. Целят клас го
последва, макар че не знаеха за какво се смеят.
        - Тихо, ученици, тихо! - извика физичката. - Имате
още петнайсет минути.
        Смехът затихна и класът се успокои. Славчо попита
Емо:
        - Какво знаеш за звездното време?
        - Абсолютно нищо! За пръв път го чувам.
        - Я питай отпред.
        - Аз с тая не говоря - каза с презрение Емо, като по-
сочи седящата пред него Дора, но тъй че да го чуе целия
клас.
        - Скарал ли си се? - запита Славчо.
        - Не е важно. Да върви по дяволите. Я питай Елито.
        - Тя е далеко.
        - Как ще е далеко. Питай я.
        - Ей, ей! Ели! - тихо подвикна Славчо. - Ели!
        Елито не се обръщаше, но физичката поклати с гла-
ва. Когато погледна на другата страна, Славчо пак опита:
        - Ели! Ели!
        И този път тя не се обърна.
        - Опитай с Мариана - каза Емо.
        - Мери! Мери! - извика с тих глас Славчо. Мери,
както наричаха Мариана, се обърна.
        - Какво искаш, бе!
        - Какво е звездно време?
        - Отде ще знам!
        - Кажи, де!
        - Не знам!
        Опитът с Мариана също пропадна.
        - Айде, де! Питай Дора - подкани Емо съученика си.
        - Доро! Доро! - бутна я Славчо. - Какво е звездно
време?
        - Ето тука съм написала. Виждаш ли го? - показа До-
ра листа си.
        - Да - отвърна Славчо.
        - Препиши го.
        - Чакай малко. Така!
        - Олрайт ли е? - попита тихо Емо.
        - Да.
        - Онези мръсници ще ги вземат дяволите! - закани се
Емо на Елито и Мариана.
        - Пускай ги да пасат! - пренебрежително махна
Славчо.
        - Тъй е, де, и без тях мина, ама какво им струваше да
кажат. Сякаш не си бяха отворили учебниците под чинове-
те. Всичко преписаха. Сигурен съм, че и третата задача съ-
що - негодуваше Емо.
        - Те ще си платят за дяволъка - успокои го Славчо.
        - Кой знае!
        - Рано или късно ще ги спипат, както преписват тъй
смело.
        - Смелите не ги хващат, ама те са страхливи и затова
ще ги хванат.
        - И ние не бяхме смели. Ти казваше,. че няма смели в
този клас, но и ние не бяхме.
        - Е, да. Много лошо щеше да стане, ако се бях отка-
зал да правя контролно. Миналата година си спомняш как
ритнах тебешира, когато се отказах да говоря и тя ме изгони
- оправда се Емо.
        - Тя постъпи много подло.
        - Да, тя винаги постъпва подло. Тя си е подла по
рождение. Сигурно има засегнат мозъчен център и затова е
такава маниачка - каза Емо с малко по-висок глас. - Тя пре-
калено много се престарава. За младите учителки не е по-
лезно да се престарават толкова.
        - Полезно е - поправи го Славчо, - полезно е, защото
се издигат в очите на директора.
        - Тя е голяма подлизурка в такъв случай - възнегоду-
ва Емо.
        - Какво да се прави!
        - Стига сте приказвали! - обърна се Росина от пред-
ния чин, която седеше с Дора и беше голяма зубрачка.
        - След пет минути би звънеца, а след още пет физич-
ката събра контролните само на тези, които беше видяла, че
не преписваха.
        - Киро се смееше и късаше контролното си, когато
физичката излизаше.
        Тя не му го беше взела и сега на него му беше весело.
В такива случаи учениците се радваха, но без да знаят защо.
        На Емо и Славчо физичката им взе контролните и
дори им каза, че само заради честността си те заслужават
тройка.
        - И този час свърши - въздъхна Славчо.
        - Свърши, ама ще видим после като ни изпраска по
една цвайка на контролните - песимистично изрече Емо и в
този момент би звънецът за влизане в клас.

Четвърта глава
ПРЕКЪСНАТИЯТ ЧАС

        В класа цареше оживление след контролното по аст-
рономия. Едни се хвалеха, че не беше прибрала тетрадките
им, други - че не ги беше разбрала, дето са преписали, трети
- че написали всичко дословно, както било в учебника.
        Емо не обичаше да се хвали и не разгласи из класа,
че физичката щяла да му пише тройка само заради чест-
ността му.
        Мариана и Киро се биеха с тебешири, а Пешо нала-
гаше Елито, което нямаше сила да се съпротивлява. Райчо и
Румен пък спореха с Дора и Росина, дали са идвали чуждо-
земни космонавти на Земята, но викаха и ръкомахаха така
силно, че човек можеше да си помисли, че се карат.
        Емо излезе в коридора и в същия момент би звъне-
цът за учителите. Щяха да имат час по основи на комуниз-
ма. Беше дошла някаква нова учителка, защото старият бил
отишъл да се преквалифицира.
        Новата учителка се зададе от другия край на коридо-
ра. Беше страхотно дребна.
        - Бре, че ситно! Кой знае какво зло ще е! - възкликна
Славчо, който също беше излязъл от стаята.
        - Клас, стани! Идва! - изреваха няколко гласа и цяла-
та тълпа от коридора се юрна в стаята, като се блъскаше.
        В класа настъпи суматоха и докато десетина души
прескачаха през чиновете, новата учителка по основи на
комунизма се вмъкна в стаята.
        - Ученици! Защо не сте в редици? Подредете се! -
извика тя.
        Всички се спогледаха, някои се изсмяха. Откъде на-
къде пък подредени в редици! Това не се практикуваше в
техния клас. И ето ти, идва някаква си нова учителка и на
това отгоре не се гледа каква е малка, ами се перчи, идва ти,
и - подреди се в редица!
        - Защо не се подреждате? - извика тя. - Какъв е този
недисциплиниран клас?
        - Ха-ха-ха! - отговориха й от дъното на стаята.
        - Тази другарка много иска!
        - Айде, бе! Подредете се, че да не писка! - извика
Славчо.
        Класът се подреди по необичайния за него начин -
един зад друг - и учителката каза:
        - Здравейте, ученици!
        - ?!
        - Какво ме гледате? Не знаете ли как се отговаря?
        Пак нововъведение! Всички са удивени.
        - Здрасти! - провикна се някой от по-задните.
        - Не се отговаря така, а: "Здраве желаем, другарю
учител!" - поясни учителката.
        - Ха-ха-ха! - изсмя се пак някой.
        - Здравейте ученици!
        - Здраве… желаем… другарю… учител - едвам-едвам
изрекоха няколко ученика. И, разбира се, това нещо беше
ново за тях. Откъде накъде така ще ги поздравява! Няма ся-
каш "добър ден" или поне "добро утро", ами "здравейте"!
        - Седнете, ученици - каза учителката. - Дежурният
да каже отсъстващите.
        - Няма отсъстващи.
        - Добре. Кой ще каже кой е предметът на философи-
ята? Ученичката там, на предпоследния чин. Да, да, ти.
        - Не зная.
        - Как така не знаеш! Как може такова нещо? Кой ще
каже? Ти там, на последния чин - тя показа Славчо.
        - Предмета на философията е… мм… предмета на фи-
лософията… мм… ами… мм…
        - Кажи ти - тя посочи Емо.
        - Това не ни е предадено - рече Емо, защото то беше
самата истина.
        - Как да не ви е предадено, как да не ви е предадено!
Я да ви видя тетрадките.
        - Ето! Ето, другарко - предложиха си няколко души
тетрадките.
        - Да! Виждам, че не сте писали по въпроса за маркс-
ленинската философия, но сигурно от мързел не сте го за-
писали.
        - Не е вярно! Губихме десет пъти часовете по кому-
низъм - извикаха от предните чинове.
        - Зная, но мисля, че този въпрос ви е предаден.
        - Не е!
        - Кой знае!
        - Така е! Вижте във всички тетрадки. Всички не мо-
гат да не запишат поне точката - извика Емо.
        - Добре, да речем, че е така.
        - Не да речем, ами направо си е така - обади се пак
Емо.
        - Добре, добре. Сега си запишете, че философията е
най-общата наука, майка на всички науки…
        - Ами кой е бащата?
        - Не ме прекъсвайте, моля! От нея са произлезли
всички други науки и затова предметът на философията е…
        - Чакайте, много бързо диктувате!
        - Не можахме да запишем!
        - Повторете го пак!
        - Ще го повторя. Философията е…
        В този момент на вратата се показа заместник-
директорката и каза:
        - Само за момент. За две минути ще си свърша рабо-
тата.
        И влезе.
        - Тук е единадесети…
        - "Б".
        - "Б". Добре. Вие кой номер сте? - попита една уче-
ничка от първия чин.
        - Втори.
        - Да се подстрижете. С такава дълга коса не се позво-
лява в училище.
        - Ама, аз…
        - Никакви отстъпки! Вие сте ученици в единадесети
клас и трябва да знаете правилника.
        - Откога почнаха да стрижат и момичетата? - про-
викна се Славчо.
        - Вие кой номер сте?
        - Десети.
        - Също. Вие? - тя посочи Киро.
        - Аз ли? Защо?
        - Кой номер сте, ви питам.
        - Защо?
        - Казах ви! Трябва да се подстрижете.
        - Двадесет и четвърти.
        - Утре ще дойда и ще ви проверя. Вие кой номер сте?
        - Първи.
        - Вие?
        - Двадесет и осми.
        - Вие? - тя посочи Емо.
        - Тридесет и трети - излъга той.
        - Вие?
        - Петнайсети.
        - Вие?
        - Тридесети - излъга и Славчо.
        Така директорката изреди почти целия клас в тет-
радката си, каза на записаните да се подстрижат "прилично"
и си излезе.
        - Досрамя ги от чистките пред вратата, когато връ-
щаха цялото училище, та решили да си записват - извика
Емо.
        - Въдворяват ред и дисциплина - допълни Славчо.
        - И то точно сега намерили, когато след два дена за-
минаваме на екскурзия.
        - За да приличате на ученици на екскурзията - каза
новата учителка.
        - За да приличаме на шебеци в главата, не на ученици
- извика Емо.
        - Нали трябва да сте подстригани прилично. Три сан-
тиметра коса трябва да имат момчетата - поясни учителка-
та.
        - Сега сигурно не сме подстригани прилично, а неп-
рилично, така ли? - извика Киро.
        - Е-е! Нали трябва да представяте гимназията в дру-
гите градове - изрече авторитетно учителката.
        - Ще кажат: "Кои ли са пък тези селяндури, дето са
се подстригали като американски войници или като казаци"
- извика Славчо.
        - Ще заприличаме на затворници с тези три санти-
метра коса - каза Румен.
        - Няма да се подстригваме, бе! Какво ще се престара-
ваме като тях! - извика Емо. - Тези глупави правилници са
само, за да ни окепазяват в главите и в облеклото и въобще!
        В този момент свърши часът и новата учителка по
комунизъм излезе с дневника под мишница.

Пета глава
ГОЛЯМОТО МЕЖДУЧАСИЕ

        Емо и Киро веднага отидоха в малкия салон по фи-
зическо възпитание, където имаше маса за тенис. Те бяха
вечните съперници в различните спортове и затова сега за-
почнаха с настървение да играят, като се стараеха повече от
всякога.
        - Хайде, стига си се левачил - извика Киро на Емо и
заби топчето в мрежата.
        - А пък ти стига си приказвал - каза Емо и би сервис.
        - Девет на три за Емо - каза Славчо, който броеше
точките.
        - Ти стига си лъгал, бе! - изкрещя раздразнено Киро.
        - Как ще лъжа, бе! Питай и другите - ядоса се Слав-
чо.
        - Ей, Румба, толкова ли е?
        - Да.
        - Сигурен ли си?
        - Как да не съм сигурен!
        - Добре! Девет на три да бъде! - извика Киро и про-
дължи играта.
        - До колко гейма ще играем? - попита Емо.
        - Пет.
        - Добре!
        - Десет на пет.
        - Оха!
        - Десет на шест!
        - Оха!
        - Десет на седем.
        - И-иха!
        - Десет на осем.
        - Олрайт!
        - Десет на девет.
        - Какво ще кажеш, а? - доволно каза Киро и се огле-
да тържествуващо наоколо.
        - Нищо.
        - Единадесет на девет.
        - Добре!
        - Дванадесет на девет.
        - Добре.
        - Тринадесет на девет.
        - Добре! Добре!
        - Четиринадесет на девет.
        - Оха!
        - Петнадесет…
        - Оха!
        - Шестнадесет…
        - Добре!
        - Седемнадесет на девет.
        - Момиченце ще стане!
        - Осемнадесет…
        - Добре!
        - Деветнадесет!
        - Окей!
        - Двадесет!
        - Олрайт!
        - Двадесет и едно!
        - Момиченце! Киро момиченцето! - Извика Емо.
        - Добре, бе! На другите геймове ще видим.
        - Да, разбира се! Хайде!
        - Почвам!
        - Хайде!
        - Добре!
        - Така!
        Отстрани зрителите се увеличаваха, по прозорците се
натрупаха любопитни "зайци", както наричаха деветоклас-
ниците.
        - Славчо, я ги разгони тези! - извика Киро, който
беше започнал да губи и този гейм.
        Славчо изгони всички, които не бяха от единадесети
клас, а докато правеше това, Емо спечели и втория гейм.
        - Още едно геймче и Киро е бит - извика Емо.
        - Не се знае!
        - Ще видим.
        - Почвай!
        - Дръж се!
        Киро падна и третия гейм.
        - Е, още два, нали?
        - Да.
        - Ще станеш голямо девойче, ако те бия и тях.
        - Какво, бе? Сякаш не съм те бил и аз!
        - Кога, бе? Какви са тези смешни работи, дето ги
разправяш?
        - Абе, ти все забравяш…
        - Добре, почваме ли?
        - Да.
        Киро беше ядосан и не можеше да се владее.
        - Славо, колко станаха? - попита Емо.
        - Тринадесет на три!
        - Бре!
        - Четиринадесет…
        - Оха!
        - Петнадесет…
        - Оха!
        - Шестнадесет…
        - Абе, Киро, какво правиш?
        - Седемнадесет.
        - Хайде да спрем. Двата гейма му ги давам!
        - Не ги искам! Ще продължим!
        - Добре!
        - Осемнадесет.
        - Щом не иска!
        - Деветнадесет!
        - Така е!
        - Двадесет!
        - Свърши се тя!
        - Двадесет и едно!
        - Четири на нула!
        - Да си свършим и петия! - извика Киро, макар че
вече не можеше да диша.
        - Колко минути има?
        - Пет.
        - Добре! Почваме.
        - Едно за Емо.
        - Така!
        - Две за Емо.
        - Така!
        - Три.
        - Добре!
        - Четири.
        - Окей!
        - Пет.
        - Олрайт!
        - Шест.
        - Оха!
        - Седем…
        - Добре!
        - Осем!
        - Бре!
        - Девет!
        - Я-а! Какво правиш, бе, Киро?
        - Десет!
        - Това е то!
         - Единадесет!
        - Туй то!
        - Дванадесет!
        - Не може да се запише!
        - Дванадесет на едно.
        - Записа се!
        - Дванадесет на две.
        - Не беше, ама хайде!
        - Тринадесет на две.
        - Добре.
        - Четиринадесет.
        - Добре.
        - Петнадесет!
        - Добре!
        - Шестнадесет!
        - Оха!
        - Седемнадесет!
        - Я виж ти!
        - Седемнадесет на три.
        - Хм!
        - Седемнадесет на четири.
        - Бре!
        - Седемнадесет на пет.
        - Внимавай, Емо!
        - Така, Киро!
        - Внимавай и го изяж!
        - Карай все така!
        - Седемнадесет на шест.
        - Я!
        - Седемнадесет на седем.
        - Още десет!
        - Доста са!
        - Седемнадесет на осем.
        - Какво правиш, бе, Емо?
        - Ето!
        - Осемнадесет на осем.
        - Видя ли?
        - Деветнадесет на осем.
        - Още две и ще бъдеш най-голямото девойче в гим-
назията.
        - Голямо чудо!
        - Това ти е за урок, дето много приказваш!
        - Двадесет.
        - Да знаеш друг път да не се хвалиш много и да не
приказваш назад-напред, врели-некипели!
        - Двадесет и едно!
        - Моите почитания!
        - И моите! - Киро захвърли хилката, изплю се и из-
лезе засрамен.
        - Друг път ще знае! - каза Емо.
        - Няма да се хвали толкова - захили се Славчо.
        - Браво, бе, Емо! - поздрави го Райчо. - Направи го
смешен!
        - За урок му е!

Шеста глава
ПОДСКАЗВАЧЪТ

Когато Емо влезе в класната стая, Киро лежеше на чина си, а всички останали буйстваха. Иванчо и Пешо си подхвърляха една малка гумена топка, а момичетата се мъ- чеха да им я вземат. Скачаха, хвърляха се отчаяно, стъпваха по чиновете, за да бъдат на по-високо и по-лесно да хванат топката. Но не им се удаваше. Иванчо и Пешо си играеха и се забавляваха с безсилието на момичетата. Най-после Ели- то стигна топката, защото беше и най-високата от всички, и я хвана. Сега момичетата започнаха да се забавляват с без- силието на двете момчета. Изведнъж топката се удари в един от глобусите на тавана и падна в ръцете на Емо. Той я подхвърли леко и й нанесе страхотен удар с крака си. Топ- ката се заби точно във високоговорителя, който се намира- ше над черната дъска. - Бре! Да исках да го уцеля, нямаше да мога! - засмя се Емо. - Стига сте ритали така силно топката! - извика Ме- рито и впи ноктите си в ръката на Иванчо, който я беше хванал и искаше да й вземе топката. Иванчо изрева и из- мъкна окървавената си ръка. - Изрежи си ноктите, ма! - извика ядосано той и за- почна да ближе дълбоките следи от Мерините нокти. - По дяволите! Виж какво ми направи! - Голямо чудо! Ще ти мине! - Глупачка! - А пък ти - ненормален! - Смахната! - Идиот! - Ще те науча аз тебе! - Я си гледай работата! В същото време би звънецът и Иванчо и Мерито се разделиха, гледайки се като куче и котка. Емо и Славчо стояха пред вратата. Излезе и Райчо и каза на Емо: - Ей, майка му стара! Ще подсказваш по английски, щото съм пълен гроб! - Бъди спокоен! - увери го Емо. - Поне по английски мога да ти подсказвам. - Мистър Пърси идва! - долетя Румен от другия ко- ридор като хала и едва се спря на вратата. - Stand up, class! - извика Емо. - Stand up, everybody! - изкрещя Искра, като нахълта в стаята и насмалко не събори Славчо. - Е-е! По-полека, де! Мистър Пърси, който беше учителят по английски, влезе. Той беше млад човек, англичанин по народност. Трудно се справяше с български и затова учениците му се смееха много. Това, разбира се, не го смущаваше твърде, защото беше добър по душа човек и лудориите на ученици- те той отдаваше на възрастта им. В този клас, който беше единственият единадесети, в който се изучаваше английски език, имаше само трима или четирима души, които "чатка- ха" английския и бяха опора на останалите. Мистър Пърси се мъчеше да втълпи на учениците, че с подсказване няма да се научи английски, но това беше навик в тях и всеки се на- дяваше да изкара с подсказване. И, разбира се, изкарваха вече трета година. Емо беше най-специализираният подс- казвач по английски и много се надяваха само на него. Мис- тър Пърси знаеше това, но не можеше да направи нищо, не можеше дори да го залови на "местопрестъплението". Емо "пипаше" умело и подсказваше вече трета година. - Good morning, students! - каза Мистър Пърси, след като класа утихна. - G'mornen' Mr Percy - провлечено изрекоха няколко гласа. - Sit down, please! - рече Мистър Пърси и остави дневника на катедрата. - Who is on duty? Кой е дежурен? - I'm… - каза Киро и се надигна флегматично. - Who is absent to-day? - No body is. - Nobody? Alright. Мистър Пърси попита кой урок имат, отвори учеб- ника си и каза всички да си покажат домашните работи. - We haven't any homework! Нямаме домашно! Разви- каха се учениците. Както и да е, разбраха се, че не им е давал домашно и класът се успокои. Мистър Пърси започна да изпитва. Накара Райчо да прочете част от урока. Емо беше седнал точно зад него и умело му продик- тува всичко. След това Райчо трябваше да преразкаже прочетено- то. С помощта на Емо горе-долу успя. Най-накрая Мистър Пърси му зададе няколко въпроса и Райчо, с големи мъки, успя да им отговори, защото Мистър Пърси беше застанал точно до Емо и подсказвачът трябваше да казва отговора на Славчо, Славчо от своя страна на Румен, който седеше с Райчо, а Румен да казва на изпитвания. Доста трудно беше, но все пак Райчо изкара четворка. Мистър Пърси изпита и Румен. И на него писа чети- ри. Емо "пипаше" умело, макар и сам да осъзнаваше, че не постъпва правилно. Но нямаше как. Съучениците му от ос- ми клас още не бяха получили нужната подготовка поради липса на учител по английски език. Най-главното беше из- пуснато. Много от този клас не можеха дори да пишат и че- тат по английски. Някои просто не се поддаваха на сложния английски правопис, други от мързел не искаха да се нау- чат, трети се мъчеха, но несистемно и хаотично и така не постигаха успех. А Мистър Пърси, стриктно, като англича- нин, спазваше учебната програма и не се отклоняваше от нея. Пък и нямаше време да се отклонява. Затова Емо си подсказваше всеки път. А английският език измъчваше горките ученици. За- това те си го връщаха на Мистър Пърси и постоянно му се смееха, когато той се мъчеше да им говори на български. Учениците, всъщност, винаги търсеха изкупителна жертва. Просто това им е в психиката. За толкова години в училището те се научават, наред с полезните неща, и на раз- лични хитрости и трикове, които използваха, за да улеснят живота си, който беше отежняван от много излишни неща.

Седма глава
БОЛНАТА МЕРИ

        - Mr Percy, may I go out? - по едно време се надигна
Мерито, ужасно пребледняла.
        - Yes, you may… But… what's the matter? Are you sick?
        - Oh, yes, I'm very sick.
        Мерито излезе, като едва се влачеше.
        - Мога ли да я придружа? - извика Емо.
        - Да, да, може да падне - отговори загрижено Мистър
Пърси.
        Емо изхвръкна от стаята и настигна Мерито.
        - Има ли ти нещо, или?
        - Ха-ха-ха! Ти пък!
        - Щом го помоли по английски, явно нищо ти няма.
Впрочем, трябва да отидеш на психиатър.
        - Защо?
        - Хм! Защо! Защото когато трябва да говориш на ан-
глийски, мълчиш като пън.
        - Това не значи, че сега съм откачила.
        - Малко ме съмнява.
        - По-добре ти да отидеш, защото от време навреме те
прихващат едни…
        - Какви?
        - Ами такива.
        - Явно, че ти мърда нещо. Това трябваше да го нап-
равиш, да речем, по физика, или сега, какво остава?
        - Математика и химия.
        - А така! Математика и химия! Малко ли е то?
        - Че аз мога пак да го направя. Да не мислиш, че съм
толкова…
        - Глупава.
        - Е-е! Ти пък!
        - Ами не! Не си глупава!
        - Не съм ами!
        - Да, да, не си.
        - Стига!
        - Добре, де! Няма повече. Хайде да отидем в
сладкарницата.
        - Ако ме почерпиш.
        - Бре! За какво си прави устата!
        - Нали си кавалер!
        - Глупости! Ама да не си помислиш нещо, можеш да
си спокойна, че ще те почерпя.
        - Няма да си бръкнеш дълбоко в джоба.
        - Разбира се, въобще няма да си бръкна, защото и не
печеля.
        - Я, гледай, колко съзнателен бил!
        - Ами как?
        - Гледам те и ти се чудя. Докато ходиш на училище,
естествено, не можеш да печелиш. Майка ти и баща ти са
длъжни да ти дават пари.
        - Бре! Ти защо не станеш адвокат?
        - Защо?
        - Ами, много знаеш.
        - Че защо? Не е ли така?
        - А, така е, така е. Само че аз не мисля като тебе.
        - Аз ти казах, че си много съзнателен.
        - Да, разбрах. Какво искаш да ти купя?
        - Една кифла и една боза от осем.
        - Я, гледай!
        - Какво, много ли е?
        - А, как ще е много. Просто възклицавам.
        - Знаеш ли как е боза на английски?
        - Отде ще знам.
        - Да, ама аз зная. Боза си е боза, само че се пише с
ейч накрая.
        - Ти го знаеш много този английски, само дето не
можеш да стоиш в клас.
        - Ами ти защо излезе след мен?
        - Аз ли? Просто така.
        - А, да! Просто така! И на тебе не ти се стоеше в
клас, пък викаш по мене.
        - Хайде, по-бързо си пий бозата, че звънецът би.
        - Ей сега.
        Когато влязоха в класната стая, както винаги видяха
ужасна бъркотия. Всичко това беше заради малката гумена
топка. Подхвърляха я, взимаха я, биеха се, дращеха се,
блъскаха се, крещяха - всички заедно - и момичета, и мом-
чета. Момчетата много лесно се оставяха да им вземат топ-
ката, защото може би им правеше удоволствие. В такива
моменти момичетата ликуваха.
        - Киро, ей, Киро! - провикна се Емо от вратата. -
Викат те на телефона.
        "На телефона" значеше в коридора. Киро изхвърча
от стаята.
        - Кой ме вика?
        - Една мадама.
        - Къде?
        - Ей там.
        - Я, гледай! Киро само с какви мадами ходи! - каза
Славчо и се захили. После попита Емо: - Ами ти къде бе-
ше?
        - В сладкарницата. Черпих Мерито.
        - Бре!
        - Какво "бре"?
        - Тази еснафка!
        - Знам, че е такава. Даже допреди малко ми развива-
ше разни теории. Остави се!
        - Тя е ненормална.
        - Аз й казах нещо подобно.
        - Англоманка.
        - Като си е сложила английско заглавие, мисли, че е
нещо - намеси се в разговора и Пешо, който хвърляше нав-
сякъде по едно ухо.
        - Такава си е тя - каза Емо. - Не можеш я оправи.
        - Откъде знаеш, че няма да я оправя? - със самочувс-
твие попита Пешо.
        - Знам, ами! Тя тебе може да оправи, а не ти нея.
        - Я-а!
        - Я-а, я! Хайде, опитай.
        - Защо не!
        - Добре де, а как?
        - Ще намеря начин.
        - По-добре да си стоиш на спокойствие.
        - Ами!
        - Прави, каквото щеш!
        - Ще видиш! Кротка като агънце ще я направя!
        - Ха-ха-ха! - засмя се Славчо, а Пешо влезе в стаята.
        - Приказва напред-назад - каза Емо.
        - Какво да го правиш?
        - Пускай го да пасе!
        - Не ме интересува.
        - Нито пък мене.
        След малко излезе Кръстьо и каза:
        - Хайде да направим една черта на пода и да оставим
малък отвор, че да караме оттам да минават зайците.
        - Хайде - съгласиха се Емо и Славчо.
        Отначало "зайците", т.е. деветокласниците се опит-
ваха да се съпротивляват, но Кръстьо, Емо и Славчо ги
"вкараха в релсите". И те не знаеха защо правят това, но си-
гурно, за да се забавляват.
        - Единайсети "Б" клас са хулигани! - извика едно
момиченце и побегна, като се шмугна зад Емо.
        - Дръжте заека! - извика Славчо и другите се разсмя-
ха.
        - Я, гледай! Тези зайци почнаха много да знаят - из-
вика Емо, след като накара няколко деветокласнички да ми-
нат "през вратата".
        Те, естествено, не му останаха длъжни и вдигнаха
една олелия, че нашите герои се отказаха от по-
нататъшното забавление.
        Звънецът за учителя удари.

Осма глава
УЖАСЪТ НА ГИМНАЗИЯТА

        - Ей, даскалицата я няма! - изрева Румен, който вся-
ко междучасие "дебнеше" в другия коридор.
        - Ще дойде - успокои го Емо.
        - За какво ми е да идва.
        - Ами да се учиш.
        - Бре! Тази ако се домъкне сега, ужас!
        - Какво да правиш! Това е.
        - По дяволите всички даскали като нея!
        - Значи всичките.
        - Е, не баш всичките, ама повечето.
        - Идва!!! - Киро връхлетя в стаята и повлече след се-
бе си тези, които стояха на вратата.
        - Кой идва? - провикна се Иванчо.
        - Математичката.
        - Леле! Ужас!
        - Стига сте се вайкали! - каза Емо. - Голямо чудо,
като е математичката! Да не е горски, я!
        - Абе, остави се! То по-добре да е горски - въздъхна
дълбоко Славчо и в това време в стаята влезе математичка-
та.
        - Какъв е този шум, ученици? Как може такова нещо!
Малко да закъснееш, ще вдигнат училището на главите си!
Вие сте единственият клас, който вдига такъв шум!
        - Не сте ги чули другите, затова - каза Емо.
        - Не съм ги чула, именно защото не вдигат такъв шум
като вас. А пък сте единайсети клас. Последна година. Мо-
же ли такова нещо! - продължи поучителното си слово ма-
тематичката. - В такъв шум не може да се работи… Сядайте.
Кой отсъства?
        - Няма отсъстващи.
        - Я проверете по-добре! Може някой да е изчезнал.
        - Няма.
        - Добре, само да не се окаже, че няма някого. Ще
пиша отсъствие и на дежурните.
        - По правилник не може! - провикна се Киро.
        - Не може, ама и вие го спазвате толкова този пра-
вилник.
        - Това не значи, че и вие няма да го спазвате - извика
Емо.
        - Стига толкова! Нямаме време повече. Трябва да из-
питвам.
        - А-у! -чуха се няколко гласа.
        - Леле!
        - Бог да ми е на помощ!
        - Стига, бе!
        - Гледай си работата!
        - Само да не ме изпита, пък всичко друго - хубаво!
        - Да излезе двайсет и четвърти номер!
        - А-а!
        - Киро…
        - По-дяволите! - изруга под носа си Киро и добави: -
О, другарко, ама защо мене?
        - Хайде, излизай! Тебе улучих.
        - Е, че глупава работа!
        - Хайде, хайде! Нямаме време.
        - Какво да правя?
        - Как какво да правиш! Изведи зависимостта между
ъгли, които се допълват до нула, деветдесет и сто и осемде-
сет градуса.
        - Какви зависимости?
        - Боже! Ти не си си чел урока!
        - Как да не съм го чел! Забравих го.
        - Я си сядай. Две ще ти пиша.
        - Голямо чудо!
        - Не е малко. В единайсети клас си.
        - Какво от това!
        - Трети номер да излезе.
        - Не мога да говоря, другарко.
        - Как така да не можеш! Знаеш ли, че се пише едини-
ца за отказ от място?
        - Добре, ще изляза, за да ми пишете двойка.
        - Я си сядай! Девети номер.
        - Другарко, вчера не можах да си науча добре.
        - Какво е това безобразие! Я извадете по един двоен
лист!
        - Днеска правихме вече контролно! - извика Емо.
        - Пак ще правите!
        - Няма да правим!
        - Как няма да правите! Я пишете!
        - Другарко, за един час две двойки не могат да се
пишат - засмя се Киро.
        - Добре, ти няма да пишеш.
        - Какви са тези своеволия!
        - А вие не правите ли своеволия?! - математичката
беше почервеняла и ядосана, дори вбесена. - Пишете урока!
И по-бързо, защото имам да предавам. Има двадесет и пет
минути до края.
        - Няма да можем!
        - Добре, хайде пишете. До края на часа ви давам вре-
ме.
        - Бре, колко благородна! - каза Емо тихо на Славчо.
        - Самото благородство! Ами я по-добре кажи нещо.
        - Почти нищо не си спомням. Имаше някакви кръго-
ве и не знам какво си още.
        - А, тригонометрични окръжности!
        - А, така!
        - Ей, Доро, я кажи нещо - бутна я Славчо.
        - Чакай малко, да свърша и ще ви продиктувам -
прошепна Дора и продължи да пише. - Слушайте - каза тя
след малко. - Начертайте окръжността и ъглите алфа и ми-
нус алфа.
        - Готово.
        - Дето се пресичат рамената с окръжността, напише-
те "ем" и "ем" едно главни.
        - Готово.
        - Центъра "О".
        - Готово.
        - Пишете сега: синус алфа равно на ем едно ем с чер-
та отгоре. Косинус алфа равно на О-ем едно с черта отгоре.
След това: синус скоби минус алфа равно на ем едно ем с
черта отгоре. Следователно косинус алфа е равно на коси-
нус минус алфа. Синус алфа е равно на минус синус минус
алфа. Сега за тангенса…
        - Дора, не приказвай!
        - По дяволите!
        - Хайде, слушайте! Тангенс алфа е равен на синус
алфа върху косинуса, равно на минус синус минус алфа вър-
ху косинус минус алфа, равно на минус тангенс алфа.
        - Добре, за котангенса ще си го напишем.
        - Готови ли сте?
        - Да.
        - Сега до деветдесет градуса.
        - Дора, не приказвай! Защо не пишеш?
        - Пиша.
        - Не се обръщай назад и не приказвай!
        - Ех, че мръсница! - каза Славчо.
        - Нищо, ще си го напишем сами - успокои го Емо.
        - Емиле, не приказвай.
        - Не приказвам.
        - Само говориш. Ако хвана някой да говори още
веднъж, ще го изхвърля и ще му пиша единица.
        - Глупости! - каза си Емо и продължи да пише, как-
вото му дойде на ума, разбира се.
        Славчо, също измислящ урока в момента, се задъл-
бочи и пишеше всевъзможни варианти.
        - Киро, не подсказвай!
        - Как ще подсказвам, другарко, аз не си знам урока.
        - Не си знаеш урока, ама си отворил учебника.
        - Какъв учебник, другарко?
        - Абе, то с вас човек на глава не може да излезе! Я се
махай от стаята, че пречиш на другите.
        - Как ще им преча.
        - Излез!
        - Ще изляза. "Кураж, дружина, вярна, сговорна…"
        - Излизай!
        - Е-е! Не виждате ли, че излизам! - вратата се хлопна
и в стаята зацари тишина. Тягостна и гробна.
        Емо и Славчо написаха новите варианти на урока и
се приготвиха да излизат.
        - Мария, я дай този лист!
        - Какъв лист, другарко?
        - Ей онзи, дето е в джоба ти. Дай, дай! Не се прави…
        - Ето, другарко, никакъв лист нямам.
        - Я да видя!
        - Ето!
        - Хм! Големи шмекери сте вие!
        - Какви шмекери, другарко, никакъв лист нямаше!
        - Интересно! А-а! Райчо! Какво е това?
        - Книга, другарко.
        - Каква е тази книга? Я я дай!
        - Ама тя няма да ви е интересна.
        - Я гледай! Чете романи в час, когато другите правят
контролно. Интересно.
        - Ами какво да правя, другарко?
        - Боже, господи!
        В това време би звънецът и математичката извика:
        - Всички предавай!
        - Един момент.
        - Няма време, предавай!