Единадесета глава
САМ
За пръв път тази сутрин Емо се почувства така без-
помощен и безсилен. Но и затова бързо се примири с ми-
сълта, че няма да вижда повече Марина. Сякаш всичко беше
далечен спомен, дори прощалната целувка преди няколко
часа.
Емо пусна радиото. Не искаше да слуша магнето-
фонните записи, които така натрапчиво извикваха спомени
в него.
Изведнъж, като че ли на пук на всичко, иззвъня те-
лефонът.
- Да? - извика отегчено в слушалката Емо.
- Емиле, Елисавета се обажда.
- Е?
- Предлагам ти мир.
- И?
- Не ми се сърди.
- Да?
- Искам да ти кажа, че Искра, Мариана и Киро щом
се махнат, аз оставам сама и не мога да се обявя срещу вас.
- И?
- Просто те моля.
- Не!
- Емо, защо?
- Ей, така.
- Виж какво, ако ти преча, ще се преместя в друга
гимназия.
- Прави каквото щеш и ме остави на мира. С теб няма
да се занимавам. Ясно ли ти е?
- Емо, моля ти се, не ми се сърди, искам да се сдоб-
рим.
- Общата ни работа свърши. Няма нищо общо между
нас!
- Емо, ще дойда у вас.
- Имам среща в три и половина.
- Защо си отмъщаваш така жестоко? Виждаш, че ни-
кой не ме разбира. Само ти можеш да ме разбереш. А не ис-
каш. Само ти можеш да ми помогнеш. Но не искаш. А и ще
ти кажа, че Марина вече няма да учи в нашата гимназия.
- Кой ти каза?
- Взе си всичките документи.
- И класната?
- Не й беше добре. А ти изненада ли се, като ти ка-
зах?
- Не, защото два часа преди теб знаех.
- И искаш да й останеш верен? Това е безсмислено.
- Защо? Аз си имам приятелка.
- Онази деветокласничка ли? Тя е толкова несериоз-
на.
- На мен ми трябва такава, Да не би да искаш да се
женя за нея!
- Не, не, Емо, аз исках да ти кажа съвсем друго. Но
щом не искаш да бъдем приятели, то поне да не бъдем вра-
гове.
- В края на краищата, съгласен съм и не ме закачай за
нищо повече! Довиждане.
- Довиждане, Емо.
А Емо остави слушалката и въздъхна с облекчение.
"Кандидатките се появяват веднага за вакантните
места" - помисли си той и весело се засмя. После погледна
часовника си. Беше два часа.
"Още е рано" - си каза той и се изтегна на дивана.
След един час стана и се запъти към киното. Точно в три и
половина беше купил билети и чакаше Галя.
Към четири без петнадесет към него се приближи
едно момиче и каза:
- Галя няма да дойде, защото не й се идваше.
- Как така? - учуди се Емо.
- Ами, така - вдигна рамене момичето и влезе в ки-
ното.
Емо изтича до един телефонен автомат. Първата му
мисъл беше да извика Славчо. Но той живееше далече. Из-
веднъж му хрумна да извика Елито. Защо не?
- Ало, Елисавета, Емо се обажда.
- Да, Емо, аз съм.
- Ще те чакам пред кино "Свобода" до четири и пет-
найсет. Ще дойдеш, нали?
- Не, Емо, няма да дойда.
- Защо?
- Защото аз не съм заместител.
- Но, Ели.
- Сигурно твоята несериозна приятелка те е оставила
сам пред киното? Колко комично! Емо, сега можеш да се
поставиш на моето място.
- Да, Ели, ние сме квит.
- Не, не още.
- Защо?
- Защото това е нещо незначително. В понеделник
Галя ще заприпка подире ти в коридора.
- Запотрябвала ми е.
- Много бързо се отказа от нея.
- Бързо се и запознах с нея.
- Нищо. Сега побързай, да не изгори поне единия ти
билет.
- Доволна ли си?
- Прекалено.
- Внимавай, да не се пръснеш от доволство.
- А ти внимавай да не се пръснеш от яд!
- Защо да се караме? Няма смисъл.
- Аз пък намирам смисъл именно в този момент.
- В другиден ще съжаляваш.
- Няма, защото ти ще се нуждаеш от утеха. Самотата
я изисква. Ако искаш, след киното намини у нас. Ще те за-
позная с едно много очарователно девойче.
- Довиждане, Ели.
- Довиждане. Непременно ела!
И Емо остана сам на улицата. Извади от джоба си
двата билета и ги накъса със злоба. Много му се събра този
ден. Но нищо! Всеки ще си получи заслуженото. И онази
глупава Галя, и онази пълна с гадни мисли Ели, и всички,
които му правят кални номера. Но, както и да е!
ЕПИЛОГ
Беше красива пролет. Може би най-красивата в це- лия му живот. А двадесет и трети май Емо никога нямаше да забра- ви. Последният учебен ден в тази гимназия. Емо беше щаст- лив. Защо? И той не знаеше съвсем. Предната вечер беше абитуриентският им бал. И какво? Нищо! Приятелите му се изпонапиха и дори трябваше да носят на гръб, като се реду- ваха, Иванчо. Носиха го цели осемнадесет километра! Все пеш. Но най-накрая го изкъпаха в морето, за да изтрезнее. А този ден Емо радостен отиваше към училище. Без чанта и без учебници. Облякъл само старата си изтъркана ученическа униформа, нахлупил смачканата фуражка на главата си. Свежата пролетна утрин му даваше нова бодрост и той сякаш летеше в синкавата мъгла. Емо не забелязваше учудените погледи на минава- щите хора. Никой не съществуваше за него. Само неговата радост, че завършваше, беше навсякъде около него. Когато влезе в училището, все още нямаше никого от неговите съученици. Влезе в класната стая и написа с тебе- шир на черната дъска с големи букви "КРАЙ!" После излезе в коридора и видя, че целият клас на Галя беше там, а тя държеше нещо зад гърба си. Когато го видяха, момичетата започнаха да се смеят и да ръкопляскат, а Галя му подаде голям букет. - А това за кого е? - учуди се Емо. - За теб! - все така щастливо усмихната му отговори Галя. - С какво съм заслужил тази чест? - Цветя не се подаряват без причина. - А причината каква е? - Сърцето ти ще подскаже. - Радвам се, че не си ме забравила, Галя. Но тези цве- тя… - Емо! Ще ме обидиш. - За да не те обидя, ще ги взема. И тези цветя, дошли с пролетта, останаха завинаги в съзнанието на Емо. Толкова години се минаха, но той нико- га не можа да забрави гимназията, букетът пролетни цветя и миловидното личице на Галя. Той не можа да забрави своята истинска младост. Защото в неговото съзнание изникваше и друг спо- мен, колкото и мил, толкова и горчив. Но затова пък си и спомняше хубавата народна пого- ворка "Всяко зло за добро". И това го връщаше към действителността. Пред него беше бъдещето…
Варна, 12.10.1976 г.
2