Епопея на забравените

          И ето що каза тогаз Караджата,
          с поглед към народа и към небесата:
          "Прощавайте, братя, отивам сега!
          Отивам в душата с голяма тъга:
          не умрях в Балкана от моите рани,
          затова сте вие тука днес събрани.
          Сълзи не ронете за мен тоя път,
          ами се гответе и вие за смрът,
          защто настанаха нови времена,
          в кои на кръвта се не дава цена
          и гробът е по-мил, нежели позорът
          за всички, що мислят и честно се борят.
          Не съм аз последен и не съм аз пръв,
          дето тъй умирам. Българската кръв
          реки ще се лее!... Смърт или свобода!
          Беснейте, тирани, но жив е народа.
          Юнаците с нази не ще се скратйът,
          нашта смърт ще вдигне други да мрът:
          за едного триста, за двама хилядо.
          Чуйте ме, тирани! Ний сме племе младо,
          искаме свобода, няма да се спрем,
          ще се борим с вази, ще морим, ще мрем
          та пак да възкръснем! Бъдещето цяло
          аз го виждам ясно като в огледало,
          скоро ще да рухне зверската ви власт,
          за бой, отмъщенье, за смърт, за свобода...
          Но ази умирам!... Да живей народа!...
          Смърт или свобода!"

          И кога се люшна из въздуха он,
          то хиледи гърди издадоха стон
          и дълго йощ време там под небосвода
          кънтяха тез думи: "Свобода, свобода!
          Смърт или свобода!"

          Брацигово падна подир славни битви.

          Както вред, борбата почена с молитви,
          с надежди и песни и свърши с погром.
          Батак се предаде, уви, пълзешком,
          Копривщица легна при първата буря,
          топът черешови не спаси Клисура
          с високите урви; бледната зора
          видя в кръв и в пламък Средната гора.
          Панагюрци храбри след десет дни горди
          откриха вратите на мръсните орди;
          Каблешков-героят, таз душа вулкан,
          биде фанат пленник чрез един аркан
          от селяне прости, и лъвът Бенковси,
          туй смешенье странно от Левски и Раковски,
          загина юнашки въз една река,
          издаден не казвам от коя ръка,
          защото срамът ми изгаря челото...

          Борба страховита! В която числото
          надви на възторга - таз плява, тоз дим!
          Ударът бе тежък и неотразим.
          Бунтът се удави в паника ужасна,
          де всичко високо падна и угасна.
          Инстинктът на роба обади се пак
          със всичкий си ужас, със всичкий си мрак.
          И паданья бързи, и измени нови,
          стиден плод на дълго влачени окови,
          фърлиха в борбата своя вечен срам.
          И тази епоха на кръв и на плам
          през всички епохи и през вековете
          ужасна и мрачна в хаоса ще свети,
          растеща всечасно в по-голем размер
          и ще фърля вечно като облак чер
          въз нашта исторйя една сянка тайна
          от кръв и позори и слава безкрайна.

          Те бягаха бледни пред дивата сган.

          И Волов, юнакът, цял в кърви облян,
          извика: "О, боже! О, адска измама!
          подвигът пропадна и надежда няма!
          къде да се скрием от безславната смрът?

                  Балканът

          Аз нямам за вази ни завет, ни път.

                  Градът

          Аз имам бесила.

                  Хижата

          Аз имам проклятья.

                  Янтра

          Елате, нещастни, във мойте обятья!

          Пловдив, ноември, 1883

                  11 август 1877

          Нека носим йоще срама по челото,
          синила от бича, следи от теглото;
          нека спомен люти от дни на позор
          да висне кат облак в наший кръгозор;
          нека ни отрича исторьята, века,
          нека е трагично името ни; нека
          Беласица стара и новий Батак
          в миналото наше фърлят своя мрак;
          нека да ни сочат с присмехи обидни
          счупенте окови и дирите стидни
          по врата ни още от хомота стар;
          нека таз свобода да ни бъде дар!
          Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
          свети нещо ново, има нещо славно,
          що гордо разтупва нашите гърди
          и в нас чувства силни, големи плоди;
          защото там нейде на връх планината,
          що небето синьо крепи с рамената,
          издига се някой див, чутовен връх,
          покрит с бели кости и със кървав мъх
          на безсмъртен подвиг паметник огромен;
          защото в Балкана има един спомен,
          има едно име, що вечно живей
          и в нашта исторйя кат легенда грей,
          едно име ново, голямо антично,
          като Термопили славно, безгранично,
          що отговор дава и смива срамът,
          и на клеветата строшава зъбът.

          О, Шипка!

                      Три деня младите дружини
          как прохода бранят. Горските долини
          трепетно повтарят на боя ревът.
          Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
          гъсти орди лазят по урвата дива
          и тела я стелят, и кръв я залива.
          Бури подир бури! Рояк след рояк!
          Сюлейман безумний сочи върха пак
          и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
          И ордите тръгват с викове сърдити,
          и "аллах!" гръмовно въздуха разпра.
          Върхът отговари с други вик: ура!
          И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
          дружините наши, оплискани с кърви,
          пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
          всякой гледа само да бъде напред
          и гърди геройски на смърт да изложи,
          и един враг повеч мъртъв да положи.
          Пушкалата екнат. Турците ревът,
          Насипи налитат и падат, и мрат; -
          Идат като тигри, бягат като овци
          и пак се зарвъщат; българи, орловци
          кат лъвове тичат по страшний редут,
          не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
          Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
          Три дни веч се бият, но помощ не иде,
          от никъде взорът надежда не види
          и братските орли не фърчат към тях.
          Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
          кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
          Талазите идат; всичките нащрек са!
          Последният напън вече е настал.
          Тогава Столетов, наший генерал,
          ревна гороломно: "Млади опълченци,
          венчайте България с лаврови венци!
          На вашата сила царят повери
          прохода, войната и себе дори!"
          При тез думи силни дружините горди
          очакват геройски душманските орди
          бесни и шумещи! О, геройски час!
          Вълните намират канари тогаз,
          патроните липсват, но волите траят,
          щикът се пречупва - гърдите остаят
          и сладката радост до крак да измрът
          пред цяла вселена, на тоз славен рът,
          с една смърт юнашка и с една победа.
          "България цяла сега нази гледа,
          тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
          ако би бегали: да мрем по-добре!"
          Няма веч оръжье! Има хекатомба!
          Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
          всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
          Камъне и дървье изчезнаха там.
          "Грабайте телата!" някой си изкряска
          и трупове мъртви фръкнаха завчаска
          кат демони черни над черний рояк,
          катурят, струпалят като живи пак!
          И турците тръпнат, друг път не видели
          ведно да се бият живи и умрели,
          и въздуха цепят със демонский вик.
          Боят се обръща на смърт и на щик,
          героите наши като скали твърди
          желязото срещат с железни си гърди
          и фърлят се с песни в свирепата сеч,
          като виждат харно, че умират веч ...
          Но вълни по-нови от орди дивашки
          гълтат, потопяват орляка юнашки ...
          Йоще миг - ще падне заветният хълм.
          Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
          . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
          И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
          спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
          славата му дивна като някой ек
          от урва на урва и от век на век!

          Пловдив, 6 ноември 1883