Епопея на забравените

          О, Каблешков бедни!
                            Тоз народ поробен
          дa мисли за слава не беше способeн;
          игото тежеше на неговий врат,
          без да предизвика гордия му яд.
          Той беше спокоен. С позор на челото
          безропотно, хладно живейше в теглото.
          Яремът му беше и родствен, и мил,
          понеже се беше със него родил;
          от люлката с него в живота бе тръгнал
          и на труда беше като вол обръгнал.
          Народът бе мирен и почти засмян,
          сред робството тежко ходеше пиян,
          защото теглото - и то е пиянство
          и прави по-мило злото окаянство,
          и разумът мъти на простий народ,
          и държи го в дрямка, и прави го скот.
          Той ядеше, пийше, жнеше по Петровден,
          срещаше Великден, чакаше Гергьовден,
          по Коледа весел колеше прасето...

          А мъките бяха страшни под небето!
          Тираните бесни върлуваха веч.
          Полята пищяха от техния меч,
          всеки ден от кърви невинни залети,
          всеки ден злодейства - хабери проклети:
          тук обран търговец, друг - ранили зле,
          там орача кървав в нивата нашле -
          някой баща беден на седем дечица, -
          днес пламнала плевня, утре воденица!
          Обири и дъждья, грабеж, произвол!
          Сюрмахът без стряха, орачът без вол
          остаяха. Турчин беснееше, гладен,
          властта беше глуха и съдът продаден.
          И нищо по-друго. Робът беше як,
          игото влачил е, ще го влачи пак.
          И никоя съвест не трепваше гнявно
          против туй живене и мране безславно.
          И слово свободно и надеждна реч
          до никой слух робски не стигаше веч.

          Левски бе угаснал преди три години.

          И народът спеше. Небесата сини
          блещяха със трепет над робския край
          и питаха бога: "Докога ще трай
          таз земя в теглото и рабските звънци
          позорно ще дрънкат и нашето слънце
          да свети над нея, а да гледа мрак?
          Докога ще дремят, о господи благ?"
          Така те мълвяха в пространството чудно.
          А народът спеше, спеше непробудно.

          Каблешков избухна една вечер тук
          и разклати всичко като тръбен звук.

          Делото се почна и думата падна
          на земя из тайно за свобода гладна.
          Дух един потаен навред профърча
          и всякоя възраст, пол, класа, душа,
          размърда, разбуди като гора спяща,
          що тихият вятър внезапно разклаща.
          Някой твар незнаен смъкна се тогаз,
          сърцата стеснени сетиха завчас,
          че стават големи и тупат по-силно
          от някакво чувство велико, умилно;
          и рабското иго стана изведнъж
          несносно и страшно. - Всякой стана мъж!
          Идеята бърже поникна, порасна
          и като от изток зората прекрасна
          облада душите с новия си жар...
          Всякой беше бодър: як, слаб, млад и стар,
          богатий и бедний под покрива сламен -
          всичките горяха от същия пламен
          и бързаха нещо да направят там.
          От толкоз търпенье усетиха срам.

          Всичко кипеше. Великото слово
          на сърцата даде биене по-ново,
          прежната апатья и хладност, и сън
          сега бяха треска, живот и огън.
          Усилия, мисли, желания скрити,
          към една се точка упътиха всите,
          и преображенье внезапно стана,
          и бащата смаен сина не узна.
          Младежът забрави шума, веселбите
          и фана да дири места по-закрити
          за срещи потайни...И простий чизмар
          въз стола четеше вестника със жар,
          със глава подпряна, с изпуснато шило,
          и друг път сърце му не бе така било.
          И скромний учител във своя урок
          фана да загатва за "тиран жесток".
          и речта "свобода" да повтаря често.
          И всяко сърце и време, и место
          духът на борбата изпълваше веч.
          За друго тогава не ставаше реч.
          Враждите престаха и любов безкрайна
          свърза в едно всички кат велика тайна;
          всякой бе приятел, всякой беше брат.
          Забравиха всичко, щото бе отзад:
          зависти, раздори и минало мрачно;
          като чрез слияне свещено и брачно,
          всички се сдушиха и със веселба
          решиха се вече за смърт, за борба.
          Едно дело общо, едничка цел свята
          вдъхваше душите, сгряваше сърцата.
          Въодушевленье нечуто завчас
          смая всеки разум, упи всяка свяст!
          Народът живейше със чувство само.
          Свободата беше пленила ума му.
          Той се бе усетил изведнъж голям
          и готов за бунта, и храбър, и сам;
          и колосът турски с грамадна си сила
          бе за него нищо - империя гнила -
          способна да рухне при първия крак...
          И тъмна надежда, и сладостен мрак
          затуляха всичко - бъдещето бурно
          се криеше още в небето лазурно,
          явен беше само един идеал
          от мечти и светлост образуван цял.
          И всичко се друго губеше в мъглата...
          Лудостта владейше, умът и главата
          от другаде подтик приимаха веч.
          Борбата бе близко, близкото далеч...
          Очите с очите се срещаха скришно
          и да се разбират словото бе лишно.
          Тайната бе обща, мракът и нощта
          свидетели бяха на много неща;
          и кат някой демон подземен и мощен
          чукът на ковача не спираше нощем:
          желязото меко из светлия жар
          излизаше утром на лъскав ханджар;
          младите крояха опинци хайдушки,
          продаваха всичко, купуваха пушки,
          търговците бледи в застоя голям
          оловото само продаваха там!
          И в избите скришом със шъпот и с глуми
          младите хлапаци леяха куршуми.
          Булките печаха пексемед тогаз.
          Селяните хитри стягаха без глас
          черешовий дънер с обръчи железни
          и гледаха важно, мислейки се трезни...
          И върху гергьофа балканският лев
          излазяше златен и зинал за рев.
          И с тез сили малки, и с тез средства смешни,
          и с тез глави руси, и с тез пръсти нежни,
          и с тоз възторг луди, и с тоз дребен стан
          искаха да бутнат страшний великан!

          И в няколко дена, тайно и полека
          народът порасте на няколко века!

          Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!
          Тамо вдън горите атонски високи,
          убежища скрити от лъжовний мир,
          место за молитва, за отдих и мир,
          де се чува само ревът беломорски
          или вечний шепот на шумите горски,
          ил на звона тежкий набожнийят звън,
          във скромна килийка, потънала в сън,
          един монах тъмен, непознат и бледен
          пред лампа жумеща пишеше наведен.

          Що драскаше той там умислен, един?
          Житие ли ново, нов ли дамаскин,
          зафанат от дълго, прекъсван, оставян
          и пред кандилото сред нощ пак залавян?
          Поличби ли божи записваше там?
          Слова ли духовни измисляше сам
          за във чест на някой славен чудотворец,
          египтянин, елин или светогорец?
          Що се той мореше с тоя дълъг труд?
          Ил бе философ? Или беше луд?
          Или туй канон бе тежък и безумен,
          наложен на него от строгий игумен?

          Най-после отдъхна и рече: "Конец!
          На житие ново аз турих венец."
          И той фърли поглед любовен, приветен
          към тоз труд довършен, подвиг многолетен,
          на волята рожба, на бденьето плод,
          погълнал безшумно полвина живот -
          житие велико! Заради което
          той забрави всичко, дори и небето!
          Нивга майка нежна първенеца свой
          тъй не е гледала, ни младий герой
          първите си лаври, ни поетът мрачен
          своят идеал нов, чуден светлозрачен!
          и кат някой древен библейски пророк
          ил на Патмос дивний пустинника строг,
          кога разкривал е въз гладката кожа
          тайните на мрака и волята божа,
          той фърли очи си разтреперан, бляд
          към хаоса тъмний, към звездния свят,
          към Бялото море, заспало дълбоко,
          и вдигна тез листи, и викна високо:
          "От днеска нататък българският род
          история има и става народ!"

          Нека той познае от мойто писанье,
          че голям е той бил и пак ще да стане,
          че от славний Будин до светий Атон
          бил е припознаван нашият закон.
          Нека всякой брат наш да чете, да помни,
          че гърците са люде хитри, вероломни,
          че сме ги блъскали, и не един път -
          и затуй не можат нази да търпът -
          и че сме имали царства и столици,
          и от нашта рода светци и патрици;
          че и ний сме дали нещо на светът
          и на вси Словене книга да четът;
          и кога му викат:"Българину!" бесно,
          той да се гордее с това име честно.
          Нека наш брат знае, че бог е велик
          и че той разбира българский язик,
          че е срам за всякой, който се отрича
          от своя си рода и при гърци тича
          и своето име и божия дар
          зафърля безумно като един твар.
          Горко вам, безумни, овци заблудени,
          със гръцка отрова, що сте напоени,
          дето се срамите от вашия брат
          и търсите пища в гръцкия разврат,
          и ругайте грешно бащини си кости,
          и нашите нрави, че те били прости!
          Та не вашто племе срам нанася вам,
          о, безумни люде, а вий сте му срам!

          Четете да знайте, що в стари години
          по тез земи славни вършили деди ни,
          как със много кралства имали са бран
          и била велика българска държава;
          как свети Борис се покръстил в Преслава,
          как е цар Асен тук храмове градил
          и дарове пращал; кой бе Самуил,
          дето си изгуби душата във ада,
          покори Дурацо и влезе в Елада;
          четете и знайте кой бе цар Шишман
          и как нашто царство сториха го плян;
          кой би Иван Рилски, чийто свети мощи
          чудеса се славят до тоя ден йоще;
          как се Крум преславний с Никифора би
          и из черепа му руйно вино пи
          и как Симеон цар угрите прогони
          и от Византия приема поклони.
          А тоя беше учен, философ велик
          и не се срамеше от своя език
          и кога нямаше кого да надвива,
          той пишеше книги, за да си почива.
          Четете и знайте, що съм аз писал,
          от много сказанья и книги събрал,
          четете, о, братя, да ви се не смеят
          и вам чужденците да не се гордеят...
          На ви мойта книга, тя е вам завет,
          нека де преписва и множи безчет
          и пръска по всички поля и долини,
          де българин страда, въздиша и гине.
          Тя е откровенье, божа благодат -
          младий прави мъдър, а стария - млад,
          който я прочита няма да се кае,
          който знае нея, много ще да знае."

          Тъй мълвеше тоз мъж, в килията скрит,
          със поглед умислен, в бъдещето впит,
          който много бденья, утринни пропусна,
          но пачето перо нивга не изпусна
          и против канонът и черковний звън -
          работи без отдих, почивка и сън.

          Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин
          тоз див Светогорец - за рая негоден,
          и фърляше тайно през мрака тогаз
          най-първата искра в народната свяст.

          Попейте ми, красни македонски деви,
          попейте ми ваште невинни припеви,
          втъкнете си китки, пратете ми клик
          на вашия кръшен и звучен язик.
          Треперяйки сладко, аз ще да ви слишам
          и към вас ще фъркам и ще да въздишам
          ведно с тиха Струма, ведно с мътний Дрин,
          ведно с ека жалний, що праща Пирин;
          летете, ехтете, песни македонски,
          печални кат песни на бряг вавилонски,
          сдружени с въздишки и с оковен звън,
          дигайте, будете от гробния сън
          тез спомени стари, тез преданья вети,
          що кат сенки чудни пълнят вековете:
          юнаци измрели без гроб, без венци
          за хорска свобода паднали борци,
          орляци левенти, дружини отбрани,
          покрити със слава, със кърви и с рани,
          наредени мълком, готови за бран,
          окол Крали Марка - вечен великан!

          Дивний Крали Марко! Всеславянска славо,
          на тъмни фантазий създанье мъгляво,
          Ролан македонски, заветен и мил,
          ти векове с твойто име си пълнил!
          По кои полета, по коя пустиня -
          ти не си размахвал сабя дамаскиня?
          Де не се е мяркал твоят страшен стан?
          Къде не си мятал златен боздуган!
          Де не си се борил с Муса Кеседжия?
          Де не си препускал коня Шарколия?
          В коя скала здрава, във кой камък як
          диря не остави грамадний ти крак?
          От Белграда до Прилеп, де в глуха пещеря
          турят ти въртопа тъмните поверья,
          до Кукуш печални и до Хеликон
          призракът се носи на черний ти кон
          и се мярка твойта неизмерна сенка.
          Коя ли бе тая баснословна ненка,
          що откърми тоя дивен исполин -
          с един крак на Емус, с другий - на Пирин?!

          Летете, о , песни, спомени големи,
          въздишки последни за бившето време!
          Пейте ги, девици, при Пинд и при Шар,
          пейте ги при Струга, град хубав и стар,
          дето се родиха двата Миладина,
          на Македония двата верни сина.

          Във влажни тъмници, пълни с мрак, вони,
          помежду вековни и потни стени,
          гниеха два братя, в окови два роба,
          кат два живи трупа, фърлени в два гроба.
          Векове минаха!...От слънце заря,
          нито от надежда до тях не огря!
          Проклети бъдете, о тъмници влажни!
          Колко вий стопихте, сърца, сили снажни,
          колко зли насилья, жъртви, младини
          погълнаха ваште смрадни глъбини!

          Димитрий бе влязъл пръв у свойта бездна.
          Константин по-после кат него изчезна.

          Защото в един век, за правдата глух,
          разбуждаха смело народния дух
          и на братя родни чрез родното слово
          те готвеха битви и бъдеще ново;
          защото те първи усетиха срам -
          туй велико чувство, и в глухия храм
          сториха да екнат химни ясни богу
          на язик, погребан от векове много;
          защото казаха: "Народ сме велик
          и господ познава нашият язик!"
          И викнаха силно: "Мразиме хомотът
          позорен и мръсен на фанариотът!"
          Защото смеяха, без да ги е страх,
          с силний да се борят и не бе ги грях
          да пропаднат жъртви заради народа
          с тия сладки думи: наука, свобода;
          защото сбираха песни по цял край,
          тъй както при Тунджа момите през май
          триндафили сбират и в кошници гуждат,
          затова по-рано от сън се събуждат;
          защото увиха китка миризлива
          от здравец и росен, и от клас на нива;
          защото от всите гори и реки
          седенки и сватби, хора и тлъки
          напевите сбраха, въздишките сляха,
          на седата старост в паметта копаха;
          защото струпаха в един общи тон,
          всичко що бе отзив, припев, звук и стон,
          затова една нощ патрикът нахлузи
          свойто черно расо и злобно каза:
          "За тез два хайдука трябват железа."

          И ето защо са днеска оковани,
          и в тия тъмници живи закопани.

          Дълго те търпяха. Тъмничният смрад
          отравяше бавно животът им млад.

          Везапно известье за милост довтаса.
          И Фенер, котило на ехидна раса,
          гняздо на кощунство, на леност, на блуд;
          Фенер, по срама си позорно прочут;
          Фенер, от където през векове цели
          разврат и мъртвило в света са се лели
          и който забули всичкия възток
          с една гъста мрежа и никой тълчок
          на духа не даде нито мисъл нова
          на човека, паднал във дрямка сурова,
          без вяра в борбата и без идеал;
          Фенер при такваз вест потрепера цял
          и уплашен рече:"Друг е божий съд!
          Тия два убийца трябва да умрът!"

          И кат се прекръсти, прати им отрова.

          Нощта бе студена, мрачна и сурова.

          На заранта рано тъмничния свод
          огласиха думи: милост и живот!
          А бедните братя в предсмъртни страданья
          изпущаха свойте последни стенанья.
          И вече обзети от гробния хлад,
          те пращаха сбогом на божия свят
          и шушняха тихо с гаснееща сила:
          "Как много те любим, Българио мила!"

          1882, Пловдив

          Мечтател безумен, образ невъзможен,
          на тъмна епоха син бодър, тревожен,
          Раковски, ти дремеш под бурена гъст,
          из който поглежда полусчупен кръст.
          Син, дреми, почивай, ти, който не спеше,
          ти, кой беше вихър, котел, що кипеше
          над някакъв злобен, стихиен огън.
          Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?

          Природата веща беше се сбъркала:
          тя от теб да стори гений бе искала,
          затова в глава ти като в една пещ
          фърли толкоз пламък и възторг горещ,
          но друг таен демон се намеси тамо:
          ти стана създанье от крайности само,
          елемент от страсти, от злъчка и мощ,
          душа пълна с буря, с блясък и със нощ.
          Твойта вражда беше вражда сатанинска,
          твойта любов беше любов исполинска,
          любов без съмненье, без свяст, без предел,
          що кат кръст огромен ти беше понел.
          Твоят символ беше: смърт или свобода,
          сънят ти - Балкана, кумирът - народа,
          народа с безчестье и с кърви облян.

          Твоят живот целий беше един блян!

          Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.
          Ти се вреше дръзко в миналото срито
          и оттам влечеше кат победен знак
          векове от слава, затулени в мрак,
          за царе, юнаци вълшебни преданья,
          обраснали с плесен старинни сказанья;
          твоят орлов поглед виждаше навред
          от българска слава останки безчет
          и в тъмна ни древност, бездънна провала,
          ти вкарваше смело вселената цяла.
          Нищо невъзможно за теб не оста.
          Ти даваше образ на всяка мечта.
          На неми загадки, сфинкси безответни
          предлагаше твойте въпроси заветни;
          исторьята, мракът, времето, редът
          не значеха много в големий ти път;
          ти иска да бутнеш, о дух безпокоен,
          нещастен мечтател, апостол и воин,
          в един час делото на пет векове.
          Чухме ние твойте горди викове,
          когато при Сава и при Дъмбовица
          викна пръв "Свобода! Сяйна е зорница!"
          И ту с перо остро, ту с гореща реч
          надеждите сейше на близ и далеч.
          Един само буден сред толкова спящи,
          ти един за всички като демон бдящи
          работи, бори се, стреска, вълнува,
          тук мъдрец замислен, там луда глава,
          мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
          поет и разбойник под съща премяна,
          мисъл и желязо, лира и тръба:
          всичко ти бе вкупом за една борба.
          Исторйята има да се позамисли
          във кой лик безсмъртен тебе да причисли.

          Ти умря. И пътят към гроба ти ням
          обрасъл е вече със бурен голям,
          и прахът ти гние без сълзи набожни...
          Не зарасна само, герою тревожни,
          проломът широкий, който ти тогаз
          в бъдещето тъмно отвори за нас!

          1882, Пловдив

                    И търсят духа на Караджата!
                                        Ботев

          Бунтът бе помазан. В горските усои
          паднаха убити всичките герои.
          Сам Хаджи Димитър между них оста,
          защото числото надви храбростта.
          Първото движенье, първата дружина
          дойде като буря, като сън премина -
          метеор невиден в една тъмна нощ.
          Букаците диви трепереха йощ
          от гърма на боя, от таз нoва дума:
          "Свобода", що мина из тяхната шума,
          и екът разнесе като един дъх,
          от урва на урва и от връх на връх,
          дето снегът мята бяла си покривка.
          Юнаците спяха без гроб, без завивка,
          на връх планината. Ни един от тях
          боя не остави, не усети страх,
          защото когато Дунава минаха,
          кръстосани саби мълком целуваха,
          защото на всички в гордите души
          свободата сила и кураж внуши.
          Командата беше: на месо удрете!
          Лозинката беше: момчета, умрете!
          И гордият Ванков издигаше с гнев
          из дима високо свиления лев.
          И смъртта беснейше на сганта из роя,
          и стотина турци паднаха във боя.
          Пашата уплашен и с навъсен лоб
          изпрати сто пушки срещу един роб,
          и хиляди вълци срещу една чета,
          минала кат сянка по тия полета...
          И момците наши умряха със чест...

          Митхад бе доволен от такава вест.

          В тоя час вълците, кои мърша търсят,
          с крак гърди им ровят и меса им късат;
          и гладните орли, оплескани с кръв,
          в мъртвите им очи удрят своя клъв;
          и мухите златни в бръмчащи рояци
          лакомо налитат немите юнаци,
          изложени голи под слънчевий жар.

          Митхад бе доволен. Пантер див и стар,
          той бе победител. И снага му гнила
          потръпна от радост. Той дигна бесила
          по всичките ъгли и настана плач:
          и тръпки побиха бедният орач
          пред тия плашила нови и проклети.
          Децата пищяха от ужас обзети,
          и горките майки дишаха едвам,
          дорде да познаят кой се люшка там.
          Страхът беше общи. Тъмниците бяха
          наблъскани. Вредом младежи висяха:
          едни мряха в гръчки, други с образ син,
          трети - от страх мъртви - жълти като смин,
          сякаш бе настала смърт и черна чума.
          Брат не смейше с брата дума да продума,
          синът от баща си трепереше бляд
          измяната - призрак из тъмният ад,
          шушнеше зловещо и ужасът сейше,
          въжето неспирно се с нещо люлейше.
          Страхът бе на всички лицата вапцал
          и своя зловещи печат бе им дал.

          В това подло време в балканските габри
          войските фанаха Караджата храбри.

          Той беше юнака с горещата кръв,
          Караджата храбри, във битките пръв,
          мъдрец във съвета, орел в планината,
          за четата гордост, слава на борбата,
          на Хаджи Димитър съратник и брат,
          като него храбър, като него млад.
          Чувства се велики в двамата горяха,
          на същото знаме служители бяха,
          на същата мисъл - жив образ и плът.
          Един бе главата, другият - умът,
          един беше вожда, другият - кърмачът,
          към смъртта готови еднакво да крачат.

          Караджата беше свързан, окован,
          окръжен от мръсна и свирепа сган
          кръвници, остатки от разбити орди,
          що го на въжето завлачаха горди.
          Самси от борците боя преживял,
          разбит, злополучен, с кръв оплискан цял,
          като лъв ударен, кой кръвта си губи,
          Караджата гордо, сред смехове груби,
          вървеше замислен към позорний стълб -
          елемент ужасен в народната скръб.
          Тълпата край него метежно ревеше
          и на всяка крачка повече растеше.
          Солдатите груби не сещаха жал,
          децата по пътя фърляха му кал,
          а една кадъна чехъла извади
          и с бяс въз лице му три удара даде.
          Той вървеше мрачно, спокоен и глух
          на псувни, обиди; силният му дух
          летеше към боя, де бяха остали
          другари заклани, мечти, идеали...
          Той виждаше ясно бунтовния лев,
          летещ над глава им и готов за рев,
          и горите красни, и оназ природа
          широка и чудна и пълна с свобода,
          и Хаджи Димитър цял в кърви облен,
          който му ревеше: "Що се вдаде в плен?
          Караджа, без тебе не умирам ази!"
          Кога до въжето той се дотътрази,
          очи му светнаха с небесен светлик,
          той наду гърди си и нададе вик
          и сганта утихна и занемя даже,
          за да чуй по-харно какво ще да каже
          последний въстаник за последен път.
          Защото във тез дни на ужас и смрът
          при многото подлост, предателства, глуми
          казваха се често и големи думи -
          из някои силни, големи сърца;
          защото сред тия сплашени лица
          понякога взорът срещаше титани
          на челата с тайни слова начъртани
          кат останки славни от друг някой род,
          не останал вече под божия свод.