Седеше тя прибрана тамо в къта, край огъня, когато се почука на прозорчето излек. Скокна тя и вратнята отвори. - "Добър вечер, невясто Ралко. Мала пък вихрушка! - бързом издума старата, чембер като отви и го от сняг отърси. - Ха затвори, че фтичето ще фръкне!" - Не е ли Иво отподире? - "Иво? Къде се е по таз вихрушка дявал?" И ней разправи Ралица, и плахо погледна я. "Ей, някъде по път ще бъдем се разминали" - изниско ней старата отвърна и повтори: "Отдавна ли излезе." - Не, отскоро. - Спогледаха се мълком те - и мълком край огъня приседнаха да чакат… Полека-лека вятърът утихна; и рядко само счуваха се бързи, отвън из пътя, стъпки и далеч заглъхваха; а тропота от тях за дълго се отйекваше в сърца им. И нещо тежко, тъмно се полека възйемаше и таеше в душа им, като на лято дъжд, кога в полето лежат вън златни снопи неприбрани. Тъй мина час и друг, а все нема очакваний от тях да се завърне… И наведнъж - поджегна ли ги мисъл нечакана? - те скокнаха и двете и литнаха на потръс. Пред вратата те зърнаха полузавени стъпки и като че ли нещо ги повлече нататък, закривиха… В тъмнината, зад зиналите вратни на обора, на трупа Ивов Ралица се спрепна и с вик върху му падна во несвяст. Далеч и близо в глъхналата нощ разлаяха се псета… Глъч се дигна; и стекоха се оближни съседи на писъка у Ивови. Блещукна фенерче сред навалицата - слабо огрея то прегърчения труп, зад прага възнак повален, с широко изцъклени безжизнени очи - и него с писък прегръщаха жените. Отнесоха съседи Ива вкъщи, а сутринта отнесоха го свои на гробищата, в вечната му къща. Пожалиха за чуждо чужди хора; пожалиха за Ралица, за Ива, окаяха и старата му майка, погаткаха "ка`би?" и "кой ще бъде?" па скоро и забравиха. Една не го забрави старата му майка и наскоро, при пролет, се помина. При синов гроб отвори се и майчин. Един до друг те легнаха в земята - и на сърцето Ралици. Злочеста, една за двама остана да жали, на гробовете им да реди. Начесто западаше й мисъл за Стоичка; западаше й: "Божичко, нима!?" И морници побиваха я хладни. (А сам Стоичко, заради когото и хората пошушноваха нещо, след Ивовата смърт, на два-три пъти се по кръчмите мярна - и без вест подир това на някъде забягна.) През сълзи тя не видя пролетта, в тъга не сети лятото как мина и дойде есен. Есента доби тя момчана рожба - радостна сълза во пороя на скърбите й падна. ————————————————— Дни минаха и много мина с тях. Тъй както свива модрия седянко цветец, когато слънцето залезе, и тъй сърцето Ралица се сви, прибрало спомен скъп за ясни дни… Живей сиротно с своето сираче живот неволен тя сега. Радей по чужди къщи, бъхти се весден, и прязнощ я над хурката заваря. Но в ваклите очи на свойта рожба, когато се тя вгледа и познай в тях Ива - до сърце си го притисне, и пак оная хубава усмивка на устните й цъфва, от живота ненадломена - с несломено сърце.
КОЛЕДАРИ
Пролог
Рог изви над върховете снежни ясен месец, подранил в небето. Глъхнали са в сън поля безбрежни само будно още бди селото - дим се вий на стълпи из комини.
Песни, шум по улици се счуват; гости ходят, гости се посрещат. Домакини свят обичай чуват - Бъдни вечер бъден празник срещат, с буйно пламнал бъдник на камини.
*
Низ-по село скупом ходят китни млади коледари - сиромаси и боляри с благовестье да споходят, и наспроти празник честни да им пеят драги песни.
Начело им станеника, той ги стани, той ги води: не току-така на сгоди, а където е прилика - и където подобава с песни да се слави слава!
Х о р
"В дясна ръка с китка вита гости идат на честито: тежки порти отворете, благовестци пиремете!"
Ей приветно портите разтваря
за посрещи домакиня веща.
А на прага къщен ги посреща
стар стопанин и тям отговаря7
"Добре дошле, добре дошле, многожелани гости, предвестници на благи дни и край на дълги пости!"
Х о р
Преко поле, преко долье ний летиме - да вестиме дни честити именитий станенину, господину!
П ъ р в а з а р е д а
Подранил стопан в поле да иди,
лозя и ниви сам да обиди.
Помисли благи - среща му блага:
сам свети Йован, с златна тояга!
- Добра ти среща, свети Йоване! -
"Дал ти бог добро, честни стопане!
Минах, поминах лозя и ниви:
ръжта класиста коню до гриви,
до шарен пояс бяла пшеница,
гроздове тежки греят - жълтица!
Стопанска грижа и труд усилен -
тям за награда и дар обилен
от божи ръце в твои да влезе:
за по курбани, за по трапези,
моми и момци за по венчене,
внуци честити за по кръщене -
тъй да се честно име спомина,
от рода в рода, чак до амина."
Х о р
"Пълна къща - пълен кош!"
- Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може. -
"Честит да е празник божи!"
Отдели се от другари бърза коледарка спретна - шарения пош преметна стар стопанину през рамо… Името му и честта му пак запяват коледари.
Х о р
Расна дръво столовито,
грановито:
корен в сърце на земята;
връх извило в небесата!
Корен - синове отбрани;
а невести - китки грани;
внуци мили -
вършки в небеса избили!
Шум и глъч. Стопанин стари шарен пош от рамо снема, но преди на коледари той да го повърне с дари, хорът песен пак подзема.
В т о р а з а р е д а
Тъмни ноще се пробуди мило внуче соколово; баба му се чудом чуди как да го приспи изново.
- Нани, нанкай, рожбо мила,
мало внуче, мал гидия!…
Майка ти е сън заспала -
от сън сладък не буди я!
Баба ти, с зори ранила,
дълга пътя ще пътува -
чак до Божи гроба. Мила
божа майка да я чува!
Та оттам света хаджийка
да се върне с армагани:
тебе златен кръст на шийка,
на герданче от мерджани;
стари дяду броеници, татку свилен пояс дивни, майци наниз от жъртици, лели рало златни гривни;
на комшии по махлата много здраве со колата света вода от Йордана - от Христа й свети Йована!
П ъ р в а з а р е д а
Домакин за дом радей, домакиня дома шета - тъй полека-лека крета дом, докле захубавей.
Дом докле захубавей,
току-виж, угасне младост…
Но пък идва друга радост,
друго слънце дом огрей.
Друго слънце дом огрей - въртокъщна млада булка… А во къта, в златна люлка златно внуче се засмей!
Хор
Ой хайде, хайде, стара ле майко,
свекърво -
що радост има, стара ле майко,
тепърво!
Кахъри, грижи, стара ле майко,
досега -
отсега драгост, стара ле майко,
до века!
Стара майка, домакиня,
още не дарила дари -
и запяха коледари
на н е в я с т а пръвескиня.
П ъ р в а з а р е д а
Млад гурбетчия, по-млад стопанин,
грижен ми ходи в пуста чужбина.
Него запитват тихом дружина:
- Що ти й насърце, грижен акранин?
"Двойна неволя, верни другари:
грижа на сърце, аман на душа -
гори едното, друго задуша -
вихром се вдигат спомени стари!
Сръце примира, памет се губи;
младост нерадост в пуста чужбина -
млада дружина,
грижа за чедо - аман за любе!"
- Ой, махни, махни кахъри люти,
ти, млад другарин, недей се вайка:
мило е любе при стара майка,
грижено чедо в майчини скути.
Много се мина, малко остана;
утре ще литнат нагоре птички -
вест допрати им ти с лястовички,
че ще се върнеш при пролет ранна.
Тежка версия весе е сбрана
и армагани лежат с товари…
Чакам другари. -
Много се мина, малко остана!
А невяста в ръце зела
мъжка рожба, първо чедо,
ником е чело привела,
сълзи рони до два реда.
Стара майка се притече,
а по нея и момата,
да раздумват с благи речи
кахърите на душата.
Съгледаха коледари,
съгледаха и подзеха
друга песен, со намяри
да й бъде за утеха.
Хор
Керван иди, керван доди,
невясто!
Я кервана войно води,
невясто!
"Я излез, излез на двори,
невясто!
Гален сън се яве стори,
невясто!
Сън - и галена надежда,
невясто!
с добра чест - добра посреща,
невясто!"
Милите думи мило изпяни -
грижна невяста в скръб разтушена,
с сълзи на очи, в устни цалува
галена рожба първородена.
Благо усмихнат, старий стопанин
тихом пристъпи при коледари,
от шарен пояс вади кесия -
да се за песен отплати с дари.
Ала не иска сам станеника
дари да земе и се отмята…
Стар баща нещо со глава кивна,
поглед извърнал, накъм момата.
Сетено пръпна тя да излезе,
като из гняздо препелка плаха…
А коледари момка напети
заобиколиха и тъй припяха:
П ъ р в а з а р е д а
Птички пеят, в небо грей зорница,
лудо-младо!
С зори пада утренна росица,
лудо-младо!
тебе още няма!
Мило либе за милувка чека,
лудо-младо!
Превара голяма!
За час грее нанебо зорница,
лудо-младо!
За час трае бисерна росица,
лудо-младо -
и до час я няма!
С дене имот, а с години радост,
лудо-младо!
С дене живот - с дене ли е младост,
лудо-младо!
Превара голяма!
Хор
Време - най-бързия кон на света,
гони нощта -
тежко му, който остава
той току-тъй да минава.
Никога той се не връща назад!
Момко ле млад,
хващай за гривата коня -
с него честта се догоня.
В т о р а з а р е д а
Остави си лудо-младо на бачия рудо стадо - яхна коня, слезе в село. С китка сминова на чело, в път застигна мома мала на седенки закъсняла. Викна лудо отдалеко: "Чакай, момне, по-полека, заедно да идем двама!" - Не е дума, ни измама, по мен стара майка иди - бягай, лудо, ще ни види! - Мома бърза и нехае; момку сръце бий, играе, като в чаша руйно вино. "Варай, варай, детелино, верни ли са думи тие? Ясен месец облак крие - и да иди, що ще види!…" Стигнаха до равни двори: мома сегна да отвори, да отвие заключари, - лудо сегна и превари - от чело й китка дръпна… Виком мома вкъщи пръпна: - Помощ, помощ, дружки млади, лудо китка ми укради! Лудо-младо уловете, тук при мен го доведете, сама ази да посегна, да обвържа, да обтегна, с руса коса враг неверни - да го стрелям с очи черни, с тънки вежди да го бия, с али устни да го пия, нек` се учат луди-млади как се росна китка кради!
Хор
"Пълна къща - пълен кош!"
- Мятай, момне, шарен пош!
Дар от сърце кой що може. -
"Честит да е празник божи!"
Отдели се от другари бърза коледарка спретна и на момъка през рамо шарения пош преметна… А сред смях и глъч голяма пак запяха коледари.
Хор
Доста, доста, лудо-младо,
яхна коня,
коня яхна, лудо-младо,
вятър гони -
знойно пладне по беленки!
Доста, доста, лудо-младо,
моми люби,
моми люби, лудо-младо,
време губи -
тъмни нощи по седенки!
Сладката песен още не изпели,
и се открехна тихом вратата -
шарена плоска вниса момата,
за песнопойци в жад прималнели.
Редом по редом тя ги обхожда,
с блага им дума плоска подава -
дружки с шеговен усмех задява,
пред момци ником очи привожда.
Смях и глъч. С честити дари момъка им пош подава… И честитенье запяват на момата коледари.
П ъ р в а з а р е д а
Подранило утром, вечер не захожда ясно слънце, спряно грее, та прегаря; грижна майка равни двори се разхожда и на свойго сина тихом отговаря:
"Слънце, рожбо мила, що ти грижа падна
на душа, на сърце, та се тъй забрави?
Време е усилно и пора е страдна,
а ти не захождаш! - Та какво направи
по Добруджа пуста младите овчари, в Загоре с кервани друмници по друма, в равна Румания весели жътвари, и грижни невести беленки по Струма?"
- Ох, съгледах, майко, долу во Загоре
първинка денойка, по-ясна зорница, -
кат паун ми ходи по широко дворе
с златни треперушки на руса косица.
Модри очи греят изпод вежди вити,
горят али устни, поглед дваж прегаря,
росна китка вие, росна кити,
не китката нея - китка тя отваря!
Трепката треперушки на руса косица - трепка клето сърце, та го мир не снайда. В желба и омая за ясна зорница, забравих, не сварих увреме да зайда!
В т о р а з а р е д а
Паднала е тъмна мъгла на момини равни двори; не е било тъмна мъгла най са биле китни свати, да сватуват малка мома.
Хор
Дори тъмна нощ тъмнее, трае мъгла над полята, на момците над душата, дори мома се момее!
В т о р а з а р е д а
Отговарят китни свати: "Вий имате едно перо, едно перо чисто злато; ний имаме друго перо, дайте вашто, да ковеме от две пера един венец!"
Хор
Зора зори, ден настана, слънце грейна в небесата, - млади момку на душата от мъгли ни след остана.
В т о р а з а р е д а
Отговаря стара майка: "Малка мома нашто злато, земете го, ковете го - ако чест е, нека стане от две пера един венец!"
П ъ р в а з а р е д а
Сив сокол се в небо вие следом бяла гълъбица: - няма дека да се скрие ранена в сърцето птица.
Че залетя, че удари
в равни двори с три огради
де невести стелят дари…
Пръпнаха невести млади,
свиха мрежа свиленица, тънки дари свило-злати, - та хванаха гълъбица и сокол бързокрилати.
Тръгнаха ми низ-по село,
метнаха им и на двата -
сив соколу смин на чело,
гълъбици було злато.
Около им стари свати,
следом честна кумащина;
нея води девер млади,
него весела калина.
Пряпорци се гордо веят;
кой де срещне поклон прави: -
да домуват, да живеят
честит живот, вечно здраве!
Моми свенливо лик руменее,
пусто й сърце бий, та ще тресни;
с сладките думи на сладки песни,
сякаш мед се в душа й лее.
Дружки се смеят, с отборни думи,
песни по сърце ней нагодили.
Младого война зад себе скрили,
те го подкачат с весели глуми.
Тя го самичка поглежда плахо, на коледарки дружки през рамо - погледи поглед среща… И двама с песен изново те ги припяха.
Хор
Момко се напусто крий- любе го и скрит намира, поглед го и в мрак съзира… Момко се напусто крий!
Не напусто сърце бий -
то на либе вест подава,
де се момко спотаява…
Момко се напусто крий!
Колело да се развий,
коледарки, отстъпете,
на свят момка покажете…
Момко се напусто крий!
Вънка из вратни девойка пръпна, думи шеговни хванала вяра; сам, да избегне глумна превара, момко задним се в къта издръпна…
Уж в изненада сам, станеника
наколедарки сопнато свика,
и при невяста грижна пристъпи,
дигнала в ръце първенак скъпи.
С пръст го по гушка мило погали:
"Иска ли песен, гидия мали?
Татко и майци попано чедо!
Хай, та и нему двойна зареда
с отбрана песен чест ще възхвали!
Иска ли песен, аждерко мали?"
Повтор погали рожбата дивна
и към певачи со глава кивна.
Дружно се първа зареда там при невяста скупом събраха та со отбрана песен припяха в майчини скути шалаво чедо.
Хор
В полунощи, време тайно, над люлка на рожба драга, спря се наречница блага, прилетяла от незнайно.
Час се спря и час нарече:
"Ясно чедо, първородно,
с блага вест на време сгодно,
бог ме прати отдалече.
На честит си ден родено,
за дни още по-честити -
с тебе майка да се кити,
като с перо позлатено.
В труд, в грижи, в заборави
татку си надежда ясна…
Да расте и да порасне -
дом подигне, род прослави!
Да върви из път световни
към доброто с крепка вяра,
да не снайде зла превара
помислите му грижовни!
Дни на младостта му лека, като зорница да са ясни - и в сърце му да не гасне чиста обич век до века!
П ъ р в а з а р е д а
И во тоя дом честити, що го чиста вяра кити, да не сяква все що драго - руйно вино, мед и благо, златно жито у амбари!
Д о м а к и н
- Чул ви господ, коледари!
В т о р а з а р е д а
Бог да дава вкъщи слава - дни честити, чиста съвест!
Дар в полето, дар в сърцето - добра мисъл, мир и милост!
Хор
Тебе пеем, станенине,
тебе славим, господине:
много здраве бог ти прати -
имот - живот -
дом палати!
Колко здравец по гората,
колко звезди в небесата,
толкоз здраве у палати -
живот - почит -
дни благати!
Е п и л о г
На копраля над върхове снежни е отскочил месечко в небото, глъхнали са в сън поля безбрежни, само будно още бди селото - слава слави спроти празник честни. Коледари низ-по село ходят, песента им се далеко счува… Станеник ги води да споходят дом, обичай свят къде се чува - Бъден празник да се слави с песни.
НЕРАЗДЕЛНИ
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."
Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи…
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -
право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…
Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла…"
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.
БОЙКО
Три вечери поредом обикаля край Недените пусти двори Бойко, три вечери въртя го тъмен шемет и дълги дни подир това мъгла - и пред очи и на сърце му тегна. Измамата живота му вгорчи. "Не бери грижа, чедо, преди време - раздумваше го майка му - сам знаеш: измама що е хранило, нича зарад сърце такова някой тъжи!"
И прави думи. Неведнъж и сам си ги е шепнал на сърцето Бойко. а все пак нещо свива туй сърце. И палавите прязнощни звездици, що всяка вечер го така безгрижен на одъра заварваха - сега заваряха го, ненадвит от сън, като обжегнат тамо да се мята. А сякаше напук, из село нейде извиваше с цафарата си медна унесено нехайник някой млад: подкършената изподтихом песен ехтеше с пуста жалба зарад младост и чезнеше за дваж по-пуста обич. А времето фърчи, не го е грижа кому тежи, нито кому е леко, - то неусетно челото на Бойка приведе и над тъмния му поглед дълбока сянка на тъга заметна. не беше вече онзи Бойко той, на всички драг - седенките без него, седенки що не биваха, нито хоро хорото. Ни кой не попита какво му е на младото сърце; па и да пита, казва ли се с думи сърцето как тъгува за севда! Не питаха го и защо така е работа напуснал той. И свои, и другоселци идваха при него, като при първи майстор бъчевар - че работата майстора си дири; ала на младий майстор се отщя от майсторлък и работа, откак изгората му дните изгори… Не дига се за работа ръка, когато падне мъка на сърце.
На край на лято - другата година - веднъж и дваж му майка позагатна, тъй изделеч, доде потрети ясно: (те пред оджака привечер седяха) "Било билото, чедо: все, що бива, се с дни забравя… Ех, не доживя, той татко ти - барем, докле са дни да видя и аз отмяна, на унуче да се порадвам…" Не отвърна Бойко на майчини си думи. Изпод вежди я сал озърна и приведе чело; и странн се усмивка застоя на устните му. Кой знай, белки нещо да каже трепна таз усмивка тиха - и пак изчезна няма, както дойде! С това се свърши само нея вечер. А наскоро и онова, нает, що бе сторила старата му майка, се свърши: мина и не мина време, доведе тя от бащино му село къщовница и угледна, и спретна.
Кой знай как пристана лесно Бойко. Наистина, то приказки не ще - хатър се майчин лесно не прекърша, но все пак… Да; а булче му се падна на чест, не булче - злато. Позлати то Бойковата къща и зарадва старешко сърце майчино. И често "Сполай ти, боже - шъпнеше си тя, като я гледа спретна и засмяна из къщи да реди, - сполай, че мен и чедото ми с тая чест дари!"
Но радостта й бе едно горчило това, че все намръщен ходи Бойко и някак си като замаян; реч съвсем нарядко из уста изустя; понякога не вижда, не дочува, но бо`зна де по цели дни из къщи се дява. Майци на сърце това зле падаше, но лесно се придумва за чедо майка тъй сама-самичка - нали со време се оправя!
Над къщи зло се виеше, а зла не чу се дума. Тъй се мина зима, запролети се, лято прелетя - ей дойде есен. Още гроздобер, и работата полска се привърша; започнаха за зимници да готвят от овреме къщовници стопани.
Такъв къщовник беше Ненко Бъта, мъжът на Неда, Бойков едновръстник, И привечер, завръщайки се пътьом от работа, при Бойка той завърна: "Чуй, дома чакат съдове; мини, когато сгода тия дни ти падне."
Зашеметиха тия прости думи сърце и памет Бойку, както есен зашеметява вихър сух листец, на вейката си още все крепен. И два дни ходи той като в несвяст. На ранина, на третий ден, у тях се со сечивата Бойко озова… На двора бяха съдовете сбрани и залови се той за тях, очи без да възвие окол да погледне.
Преви към пладне: ратаите мудно от работа из двора се прибраха. Тогава счу зад себе стъпки той и поздрав излек: "Бог помози, Бойко!"
И тутакси той сепнат се обърна - а бяла Неда вече там нататък отминаваше, с кобилица на рамо. И щя не щя, а все пак фърли той след нея поглед - и съгледа как тя възкриви зад порти: бял чембер подире й се метна и затули. Ала се тя за дълго не забави. И тоя път, на връщане, пред него запря, на рамо с менците ковани, като продума: "Думам му отдавна - ще се разсипят съдове… ех, знайш я, какъвто си е Ненко… Ами ти какво си, Бойко?" ала я не чу той тоя път - наместо длето, свредел заврял в готова цепка, да затъква наместено на сгода лико… "Зер - тя поднови - кажи го, второ лято отка` не сме се виждали… А, Бойко?" - Две лета, Недо - като под земя се той обади… - Харно са, сполай - от майка много здраве…" Постоя - и първа тя отново пак подзе: "На ранина замина Ненко с тейка в Загоре… Време мярка се, минува, сън сякаше сънуваш!" - Ех, сънувах! И сън ли беше! - смутолеви той… И стори му се работата вече като да е привършил, и набързо сбра сечива, наканен да си ходи; но се изправи, застоя се, някак учуден: "Тук? Че как така? Защо?…" А вперила во него модри очи, като че ли тя искаше това, що не издума с замъглени думи, да го додума с поглед - "Дълга нощ, и Ненко е в Загоре"… Като нож пробиха сърце Бойково тез думи! - "Остай си сбогом!" - Сбогом… много здраве!
Невяста Райка още не се беше отсрамила и срам над къщи падна. Тъй бива то… Край плет помине някой, лулата си отърси и замине, а, току-виж, подпушило завчас: повейне ветрец - и гони белата! Отде повя сирака, той самичък си знаеше - а тласна го залисан во бурята на чувства, що душа му опустошиха, първий вихър още несмогнала да преживее - както гора в пожар: недогасена искра избий и с двойна сила плам се емва, и зелента превръща се на пустош. Не го свъртя во къщи веч съвсем и работата, подновена пак, като обувка скъсана подритна и се извърна той в несвяст от нея. Па и сама се работа извърна от майстора, полека, неусетно. И да се не извърне! Со зори излезе чак - чак вечер се додътри, нарязан гръста. Работа го чака и хората припират - ден за ден, и никой веч при него не завръща… Търпеньето е с край. Не изтърпя неволната му майка; ала кешки до гроб да бе търпяла - не би чула от чедото си нечедовни думи. Когато му натякна тя - за смях и на децата че е станал вече - извърна се той сопнато към нея: "Теб що ти е? Нали на мен се смеят! Аз и смехът, и мъката си зная." Ни думица горката му невяста не смя да каже; денем по шетня, по работа насам-натам, а сутрин притуляше възглавието си, мокро от сълзи, майка да го не съгледа.
И ето пак за всички драга пролет довя долняка топъл откъм юг. За работа се хора заловиха, а Бойко плъзне все по механите. Дома намръщен и по механите такъв по цели недели - и в миг налетя го на гняв и ядни думи, от тъмното мълчание по-зли, и няма край… През лятна жега тъй се мъкнат мудно тежки дни и мъка е на душата, а когато рухне дъжд и градушка, дваж по дотежней. Изходиха и врачки, и знахари, какво не му замесваха во хляба, с какво не билье нощем го димиха - не би късмет. С магии скритом вшити в елека, той излизаше из къщи и връщаше се вечер пак пиян. Как падаше невести на сърце, какво тежеше мйци на душата, що ги е чужди еня - път минават, безпътни думи думат: "Бъчеваря завърза пъп за бъчвата!" Не страя и не понесе срам на старини, при пролет още грижната му майка на одъра се гътна - и не стана. При смъртний час доведоха пиян от механата Бойка. Но от него се старата отвърна с тежки думи: "Да ти не бъде просто ни от бога, нито от майка, синко!" - издъхна. Главата му со друго беше пълна и майчините думи дали той чу и разбра, кой знае. Само сбра устата му усмивка странна; миг на устните му застояна, тихо изчезна тя, тъй както се яви… Ей на изход година, откакто Бойко се бе оженил - и година как е живота на невястата почернил. И мълком тя пренасяше обиди от някога обичния си мъж, и мълком сълзи ронеше - в света саминка, като капчица на стряха. "Живот е даден - всякой во живота с честта си" - тъй раздумваше се тя со майчини си думи, и се плахо ослушваше в сърце си, че под него се беш ерожба зародила. Бойку тя неведнъж наканва се да каже, а нещо я за гърлото притисне и вместо думи сълзи я избият. Сам можеше и той да види ясно, невястата му че ще стане майка наскоро, ала кой ти я поглежда! А приближава съдбоносний ден и го сеща… Нещо й е мъчно и радостно - и иска й се нему да повери туй, що душа й мъчи и тайно радва: "Негли пък това го сепне, друго ако не помага!"
Отдавна слънце зайде и нощта над уморено село се надвеси. Прибират се работници дома, коля скриптят, понесли от полето на гумна тежки снопи… Отдалеч тя стъпките неравни на мъжът си дозе, на прага къщен се изправи да го посрещне. Залюляно той пред нея се възпря и я кръвнишки изгледа изпод вежди: "Да не би и ти да ми запречаш път!" - се сопна, и на жена си погледа свенлив, без да съгледа - хласна я с коляно, събори я на подът и отмина, като промъмра, скърцайки со зъби: "Че в механата ми отбиха път - и ти ли пък ще ми отбиваш вкъщи!"
През нея нощ во мъки тя доби без време първа - и последня рожба. Ненавремните мъки не понесе и легна тя на одъра, за нивга да се не дигне. Грижните съседки около нея шетаха, а тя безпаметна се мяташе в леглото, нашепнувайки с устни загорели несвестни думи и на подкървени очи со поглед неподвжижно вгледан. Нерядко тя дохождаше на себе и все, напусто, с думи и со поглед за рожбата си пита: ала никой не посмей дори да й загатне къде е тя, какво со нея стана, и само я тешаха со измами, че някоя и н`ам-къде си уж детето е прибрала на кърма, докато се от болест тя продигне. Кой би й казал и какво - на майка при смърт, за рожба мъртвородна?
Събрани бяха привечер веднъж съседките при болната родилка и нея те - за време укротена от огницата - со поволни думи разтушваха. А тъкмо се и Бойко тогаз завърна вкъщи. Пред вратата той, без да иска, се възпря и вслуша во говора, що идеше отвътре. И чу той ясно думи на жена си: "Подхлъзнах се из стълбата, а то не му бе време… подир месец, два… Нали било му писано… Понесох по стълба менци, и н`ам как со тях на подплес стъпих - та на двора чак… Ех, божичко, па нея нощ!" И нищо не чу нататък Бойко. Спря се той и като се че нещо вби в душа му, зави му памет и сърцето стисна, като приклещен пръст между врати. Какво бе туй? С лъжовни думи тя закриля тоя, който младостта й почерни, който с първата си рожба уби? Не е ли туй насън? С какво ли за нея той е драг, та го закриля пред хората?! И цяла нощ се той по двора лута, сякаш тия думи в душата му откриха пропастта и в ужас той дълбоко и дълбоко се в тая пропаст взира - и потърсен самичък се от себе си отвърна… И дълга бе за него тая нощ, по-дълга от денете, преживени с извърнато сърце от всичко мило, милеящо за него во неволя. И неведнъж през нея нощ пристъпя към прага той - а не посмя да влезе. ——————————————————- На третий ден, с приведена глава вървеше той след черното носило на своята неволница невяста… Затвориха новоотворен гроб - разидоха се хората - тъмней черковний двор… Потихия вечерник люлей надгробни бурени и тям потайно нещо като че ли шепне. Над току-що засипания гроб застанал, Бойко като вкаменен, като надгробен камък, неподвижно с оборена глава на гръд стоя, докле се спусна тъмна нощ. Тогава упъти се към къщи той. И пак не посмей през къщний праг да влезе, а седна вън на ниския чардак, закри лице с ръка - и първи път студената самотност го обгърна и из очи му хлътнали изтръгна сълзи, незнайни досега за него…
А надалеко нейде си из село, унесено нехайник някой млад извиваше с цафарата си медна. Подкършената изподтихом песен ехтеше с пуста жалба зарад младост и чезнеше за дваж по-пуста обич.
ПО ЖЪТВА
Постатта поведе сръчно бяла Неда;
Стаменко по нея сили да преваря -
Неда шеговито изпод вежди гледа,
той и тъй, усмихнат, неи отговаря:
"Бързай, бяла Недо, облог с тебе бия -
не те ли спреваря, давам, душо блага,
пръстен на ръката, нанизи на шия,
и сърце придавам - придан тебе драга."