Епически песни

Produced by Snezhina Gileva

Пенчо Славейков

ЕПИЧЕСКИ ПЕСНИ

ХАРАМИИ - 1

Отдавна гората слана ослани, ей късна веч есен придоде; мъгливи, невесели дойдоха дни - я свивай байрака, войводо!

          Низ тъмни усои доволно е веч
          немили-недраги що бродим;
          полята ни родни са мощне далеч -
          време е назад да си ходим.

          Не ни проработи туй лято честта,
          че лоша сме среща имали…
          Пролетес ний бехме най-силната чета,
          а най сме малцина остали.

          По тъмни усои, по голи скали
          мнозина куршума завари -
          и ръфат месата им хищни орли,
          я вълци, юнашки другари.

          А дома за тях е прехвръкнала вест…
          Когато се тамо вестиме,
          тъжовните майки в горката им чест
          сам бог знае как ще тешиме.

          Отдавна веч техните бели власи
          е черна чембера обвила,
          и люта тъга им сърцето коси…
          Чест майчина - чест е немила.

          Бащите ни в тъмни тъмници лежат,
          кой знае какво са те стали;
          у турците роби, неволи търпят
          жени и дечица ни мали.

А ний като вълци по нощния мрак немили, недраги все бродим… Войводо, я свивай ти кървав байрак, време е назад да си ходим!

ХАРАМИИ - 2

Земята тъмна нощ засени. Три харамии, три ранени другаря, се едвам крепят надолу из планинский път.

          В зори стотина в боя бяха -
          и само те се отърваха;
          един до други те вървят
          по стръмния планински път.

          Превързани са люти рани,
          ала по дрехи изподрани
          струи от кърви се вият
          и капят по планинский път.

          Залюшнат грохна там едина;
          в замая другите двамина
          отминаха, без да се спрът,
          по стръмния планински път.

          Ръка протегна и пошушна
          невнятно другий, и се люшна -
          и по очи се повали…Трупът
          запречи там планинский път.

          Възпрян, другаря си погледна
          последния с усмивка бледна
          и рухна - труп върху трупът
          сред тесния планински път.

Души юнашки смърт засени… Пристъпват вълци настървени, отдавна дебнящи в мракът по върлия планински път.

ХАРАМИИ - 3

          Грей чуждо слънце в тоя чужди край;
          устата жад, тъга душата трови.
          Зловещо дрънкат тежките окови…
          Ах, докога ли тоя път ще трай!

          Ей падна вечер. Грохнали, без мощ
          оковите си те едвам влечаха.
          В пустинята низамите ги спряха:
          ще се нощува тука тая нощ.

          Един о друг привързаха ги пак
          и скоро всички тежък сън обори.
          Един от тях очи си не затвори
          и бдя за дълго, буден в нощний мрак.

          Размерний ход на нощния стражар
          дочуваше едвам той в тишината,
          сегиз-тогиз и звън от железата
          на сепнат в съне някой свой другар.

          А борят го предсънници мечти -
          и през мечтите шепот му се стори…
          и в полудрямка той очи затвори -
          наяве чуден блян му се вести:

          Со ведър поглед, с усмех на уста,
          над него бе се майка му привела,
          ръката си на морното му чело
          бе сложила и тъй му дума тя:

          "Недей сърце на скърби вдава ти;
          край близък е на тежките неволи -
          че волята, що бди над хорски воли,
          веч иде свойта реч да възвести.

          Не вечна е световната беда,
          нито са вечни рабските окови; -
          виж, съмва - времена настават нови!"
          И кротко тя целуна го в уста.

          Очи откри той, сепнат на часът -
          но блянът блян в душата му остана…
          На тъмна нощ дошъл бе ден на смяна…
          Тъкмяха се другарите за път.

          Грей чуждо слънце в тоя чужди край;
          устата жад, тъга душата трови.
          Зловещо дрънкат тежките окови…
          Ах, докога ли тоя път ще трай!

ЧУМАВИ

          Една е у майка, на братя седмина,
                  Петкана девойка напета,
          и дойдоха нея да искат Загорци
                  през девет села от десето.

          Босилко Радойкин, най-личен Загорец,
                  допратил е китени свати;
          Петкани невян и огърлица бисер,
                  а майци й похти с позлати.

          Шестима я братя не вричат, далеко -
                  и майка сама не пристава…
          Най-малък брат Лазар, един само склонен,
                  потихом ги тъй увещава:

          "Не връщайте, майко: такъва късмет се
                  не всякога пада на сгода;
          Босилко е личен и ударен момък,
                  из първи от първа е рода.

          Дали му се лесно доброто намира,
                  доброто и харното име?
          За връщане лесно - но вижте отпосле
                  сами да не се пишманиме.

          Далеко бил уж - това да е грижа!
                  Та ние сме братя седмина;
          наред по веднъж да й идем на гости -
                  и седем са пъти в година!"

          Полъга се стара Петканина майка,
                  несговорни братя склониха.
          Неделя бе днеска, през горна неделя
                  Петкана девойка жениха…

          И дома се върнаха весели братя
                  от сестрина сватба в Загоре:
          но щом сете върнаха, черната чума
                  сполетя ги в бащино дворе.

          И всички тя в гроба без време отвлече,
                  сал стара им майка пожали -
          да има гробове им кой да спохожда,
                  свещица за мъртви да пали.

          Осъмваше утром горката им майка
                  и вечер замръкваше тамо,
          от гроб на гроб ходи, нарича и плаче -
                  ден минва в наричане само.

          Гробове им черни реди и полива,
                  обкича с босил и върбина.
          И само отминва Лазаря гроба,
                  и Лазаря люто проклина:

          "О, бог да даде нестопен да останеш!
                  Дух бродник духът ти да стане…
          Че ти ме подстори, без време да женим
                  в далечно Загоре Петкана.

          Та няма днес кой в непосилна неволя
                  тъга от сърце да развърне…
          О, милост за тебе от бога да няма,
                  лице той от теб да отвърне!"

          И Лазарю вече докрай се додея
                  от майчини клетви зловоли,
          от майчини думи и тежки и грозни…
                  И той се на бога примоли:

          "О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават
                  по-грозни, горчиви наветви,
          и сякаше змии се впиват дълбоко
                  в сърцето ми майчини клетви.

          Стори, пристори ми от шарен кръст плоска,
                  кон добър от дървено ложе,
          ошел бих, довел бих от пусто Загоре,
                  Петкана при майка си, боже!"

          И стори се чудо - чу господ молбата
                  и тесния гроб се разтвори.
          И яхна си Лазар припряната коня -
                  потегли направо в Загоре.

          Премина край девет села и отби се
                  в десетото, Каменна Чука,
          там право се спря на Петканини порти
                  и тихо на порти почука.

          "Стани, поемни от ръцете ми плоска
                  и хайде со мене Петкано,
          че седем сме сватби подигнали - дойдох
                  на весели сватби с покана!"

          Излезе Петкана, та брата посрещна,
                  ръка му цалуна, и тръпна,
          подникна го мълком под вежди и тъй му
                  сподавени думи пошъпна.

          "Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете
                  и образа синкав, подпухнал?
          Болял ли си болест невярна, че тъй ти
                  миришеш на пръст, на подмухнал?"

          "От болест не ще е… Но къщи сме седем
                  подигнали, сестро, туй лято;
          на пръст аз доганям, че ред ми се падна
                  самси да префърлям земята."

          Петкана се върна, стъкми, премени се
                  со нова за сватба премяна -
          и тръгнаха. Ето, откакто на път са,
                  ден мина и други настана.

          Ей майчино село далеч се съзира;
                  през валог навлизат в лозята;
          в почуда озърна се плахо Петкана
          и с думи изви се към брата:

          "Мина виноберма и всички лозя са
                  обрани и вече прибрани,
          а нашите, братко, какво още чакат?
                  Виж, ронят ги черните врани!"

          "Лозята ги дадохме ние пролетес
                  на изпол, че много ни бяха;
          неволя слетя изполци другоселци -
                  лозята небрани остаха!"

          Ей дойдоха близо до самото село;
                  край село широки ливади.
          И още по-плахо, изново се брату
                  Петкана тогава обади:

          "Веч късна е есен, коситба се мина,
                  вей острия вятър есенни.
          Прибрани са хорски ливади - защо ли
                  сал наште стоят некосени?"

          "Пролетес отидоха в Добруджа пуста
                  вси братя на кяр цялолетен -
          самси не можах да сколасам навреме,
                  от болест невярна сполетен."

          "А къщите как ги сколасахте?" Лазар
                  наведе посърнало чело:
          "За къщите, сестро, не питай: ще видиш,
                  когато пристигнеме в село!"

          Вървят те през селото… И смаяни люде
                  изглеждат ги в страх мълчеливо -
          и бягат… Настръхнали псета по двори
                  баучат и грозно, и диво.

          Ей старата църква само посред село,
                  со бял зид висок обградена;
          изтракаха порти - излезе стария
                  со черен чембер прибрадена.

          Пристъпи през прага и очи подигна,
                  но смръзната тамо застана -
          юздата изпусна неволно и в ужас
                  към брата възви се Петкана.

          Но зърна пред нея как той се превърна
                  на чад - и невидим изчезна…
          Кат гръмната мигом в почуди, Петкана
                  не сети от коня как слезна.

          Към майката щерка, към щерката майка
                  се спуснаха виком веднага -
          со плач сете живи пригърнаха двете;
                  и паднаха мъртви пред прага.

ЦАР САМУИЛ

          "Мир, мир!" - едногласно военний съвет,
                  от грозната вест унесвесен,
          таз вечер реши… Во походний си плащ
                  загърнат, над стола надвесен,
          оборил бе горда глава Самуил,
                  в невесели мисли унесен.

          Пред тъмний му поглед безкрайно поле
                  завяно со сняг се разстила -
          и труп върху трупи… Свирепа е рат
                  там кръвна коситба косила…
          Оръжие сложили, живите в плян
                  отиват на робско чернило…

          Но ето че вестник и морен, и блед
                  промъкна се в шатра червений;
          пристъпи, застана и с нисък поклон
                  продума към царя смутений:
          "Завръщат се, царю, в Беласицкий бой
                  дванайсетте полка пленени!"

          И сепна се в мисли унесений цар,
                  претръпнаха вси воеводи.
          А той продължи: "Но завръщат се те
                  сакати и слепи нероди -
          на сто-душ е само оставен от тях
                  един едноок да ги води."

          И думи на думите грозни в ответ
                  се царю в сърце отзоваха:
          "Излез! Посрещни ги! - Или смелостта
                  се смръзна в душата ти плаха?"…
          Той стана, възлезе на ближния хълм;
                  след него войводи вървяха.

          В полето, загърнато в сняг, там далеч,
                  чак поглед дето достига,
          от глухия стан до смъглени гори,
                  извива се черна верига -
          люлей се, примъква се бавно насам,
                  и стон до небето се дига.

          Могъщия цар, пребледнял като смин,
                  към тъмната граница южна
          се взря и с закана издигна ръка
                  и нещо нечуто прошушна -
          но в миг залюлян, полетя настрана
                  и наземе възнак се люшна…

          Притекоха се воеводи завчас -
                  но царят веч мъртъв лежеше:
          по хладни му устни червена тъсма
                  кръв топла се излек струеше…
          А грозно войнишкият стон надалеч
          кат песен надгробна ехтеше.

ЗМЕЙНОВО ЛЮБЕ

          Плахи звездици в небе потъмняха;
          рано без време петлите пропяха…
          В село се късни прибират жътварки.
          Хубава Яна припират другарки:

          "Яно, каква е таз твоя промяна?
          Весела беше за час и засмяна -
          що е че ходиш тъй грижна, неволна?
          Нещо потайно не би да си болна?"

          - Болна съм, дружки, зла болест ме бие,
          лазят ме тръпки, свеста ми се вие,
          вихър се кани, а прязнощ е тъмна…
          Кой знай до утре ще ли да осъмна!

          Ясния месец зад облак потъна;
          въхър налетя, дървета прегъна…
          Яна низ пътя се бъхти, превива;
          като веда е - ни мъртва, ни жива.

          Около нея в почуди жътварки;
          хубава Яна припират другарки:
          "Яно, що ходиш, що кършиш ръцете?
          Де ти е памет? Що е на сърце ти?"

          - Свива се сърце и памет се губи…
          Дружки, неверници, змейно ме люби.
          Пусти остали вси билки чемерни.
          Ох, не напусто са облаци черни! -

          Лавнаха псета далеко по двори,
          тъмното небо се надве разтвори -
          и стреловита светкавица блясна;
          от невиделица трясък се трясна.

          С трясък рой налетяха стихии:
          змееве, змеици с златни кочии -
          цялата рода на змея Огняна,
          сбрана на сватба по хубава Яна.

          Свиха, извиха - на вис полетяха.
          Миг само плахи жътварки съзряха,
          хубава Яна с незнайно си любе
          как се зад облаци тъмни загуби.

ЛУД ГИДИЯ

          "Криво седи, право съди
                  стар кадия: -
          не оставя на мир село
                  луд гидия!

          Не е лудо като други
                  от селото -
          тамбура му яворова
                  на бедрото.

          Рано утром млад гидия
                  почва леко,
          свири леко, а се чуе
                  надалеко;

          надалеко по полето
                  до жътварки -
          сърпи пущат и зафърлят
                  паламарки.

          Плясват ръце и залавят
                  хоро вито -
          извиха се, изтъпкаха
                  златно жито…

          Дойде пладне, лудо-младо
                  не почива,
          колко свири, толкоз повеч
                  зле отива:

          че се чуе до невести
                  на реката -
          те забравят бухалките
                  и платната,

          та на хоро се залавят
                  пощурели,
          дойде порой и отвлече
                  платна бели…

          Падне вечер, луд гидия
                  не престава -
          на бабите край огнище
                  мир не дава;

          насам, натам - унесат се
                  в глас далечен;
          огън гасне - все зелника
                  недопечен!"

          Криво седи, право съди стар кадия:
          "Скоро тука тамбурата, луд гидия.

          Де, да видим що е това за свят чудо,
          как тъй става старо - младо, младо - лудо."

          Занаглася тамбурата момко млади -
          стар кадия по брадата се поглади;

          дръпна лудо теловете за налука -
          стар кадия кравай мустак позасука;

          ей го спрепна, ей го метна изведнъжка -
          че се сепна кадиево сърце мъжко;

          и непочнал истинската луд гидия -
          на юнашки нозе рипна стар кадия:

          сви, изви се чак от подът до тавана! -
          паницата с мастилото от дивана

          и торбите с харзували по стените,
          като пилци полетяха из мъглите…

          "Свири, свири, бог убил те, луд гидия,
          божа дарба не заптисва стар кадия!

          Свири, струвай старо-младо, младо-лудо:
          що е божа дарба - то за свят е чудо."

КЪСМЕТ

Когато господ-бог привърши в небесата небесни залисии, той слезе на земята и съзова по свят що имаше роди, световния късмет да им разпореди.

          Застана Турчина пред него първо тамо -
          на сърмошит чепкен ръкавите зад рамо -
          и стори темане. "Най-първи се вести,
          продума господ-бог - какво желаеш ти?"

          - Аллах - отвърна той, - дай мене Агалъка!
          Да владам, знаеш сам, това ми е най-сръка.
          Но воля твоя пак - каквото кажеш ти:
          човек върши туй, Аллах що отреди!

          "Да бъде!" - рече бог… А ей че се задава
          безочливия Грък: пред бога той застава,
          като че не пред бог, ами пред свой ортак -
          засукал на кравай чак до уши мустак.

          - О Кириос, дари на мене Агалъка -
          избърболеска той; - ти знаеш не за мъка
          е Гърка Грък роден… Късмет според човек!
          А пък поминъка со Агалък е лек.

          "Да - каза бог, - но виж, че Турчина превари
          и зе го. Избери ти дар от други дари."
          - Когато е така, дай мене Х и т р о с т т а:
          и с нея видя щем да минем на света!

          "Да бъде!" - рече бок… А още недорекъл,
          ей чорлавий Еврей се прязглава затекъл,
          с брада до пояс чак, и блед и запъхтян,
          отмеря отдалеч метан подир метан.

          - Дай мене, Яхова, каквото ми се пада!
          На верния си раб дай малката награда -
          дай Агалъка мен… Мерак ми е това…
          И с малкото съм аз доволен, Яхова!

          "Ей, Агалъка го отнесе веч Агата,
          следнего Гърка пък отиде с Хитрината -
          остава…" - Яхова, П а р а т а дай тогаз!
          И с най-нищожното съм пак доволен аз.

          "Да бъде!" - рече бог… А ето низ баиря
          и Българина се задава най-подиря,
          нехайно замотал един през други крак,
          над вежди рунтави нахлупил сив калпак.

          Дохожда, спира се и все се пак втелесва,
          и гузно по тила с два пръста се почесва:
          - Дойдох ти, господи, да ме даруваш с дар -
          дари ми Агалъка… да бъда господар…

          "Де беше по-напред? Раздяла вече стана
          и зарад теб сега един късмет остана."
          - Прощавай, господи, по пътя закъснях:
          па малко и таквоз… на път се поуспах.

          Царвули нали е, изсъхнаха по жега,
          та да покиснат ги изух, да ми не стега,
          а пуста дрямка… На че там съм и заспал.
          "Затуй ще мъкнеш ти сега такава хал! -

          отвърна господ-бог: - Такъв ти е късметя!
          Кисни цървулите! И таз, що те сполетя,
          ти подир ралото влачи я чак до гроб…
          Земята работи - и неи бъди роб!"

ПОЕТ

С оръжие в ръка бе заловен той на Балкана и пред съд доведен. Последен изпит беше него ден, и неговия отговор последен.

          "Вий питате какъв съм! Втори път,
          чесъм поет ви вече отговарям.
          Защо въстанах? - казах пред съдът,
          но питате и аз ви пак повтарям:

          Обичам аз полето, сладкий дъх
          на неговите рожбици, цветята -
          и привечер кога ги милва лъх,
          и сутринта окъпани в росата.

          Щом цъфнеха напролет те, при тях
          от юг им птички идваха на гости.
          Аз от дете с тез птички другарях,
          че дивни бяха песните им прости.

          Свободни песни… не като онез,
          каквито ази пеях - и каквито
          сте и от други чували до днес;
          то бяха песни от сърце честито -

сърце свободно, -сгряно от лучът на божието животворно слънце, и во което песните растът, като в поле посеяното зрънце.

          Такова слънце в моето сърце
          не грееше: - то в мрачина бе клето…
          И ази грабнах пушката в ръце
          да извоювам слънце за сърцето.

Та песните, които то роди, на радост рожби, радости да сеят. Поета - тъй небото отреди - да пей, свободни птички както пеят…"

*

Присъдата бе смърт. На другий ден, преди зори, обесиха поета. Ръмеше дъжд и вятъра студен като въздишка стенеше в полето.

И неми бяха влажните листа там на липата, дето той издъхна… Откакто на бесило стана тя, там песента на птичките заглъхна.

СЪРЦЕ НА СЪРЦАТА

                         O love, I am not but love.
                                                   Shelley

Алпийските вършини с леден поглед намръщеносе взират към Лагорн, о чийто цветни брегове морето се гали и со ромон тих им шепне най-свидните си блянове, родени в таинствените негови недра. Вей тих вечерник, песен насамотен рибар отнейде с себе си понесъл; а надалеч, към дрезгавия запад разпръснати, рой бели ветрила, подобно леки пеперуди, тънат на небосклона в огнените скути.

По стръмний бряг дружина чужденци се спущаха, подзели буйна разпря. Един от тях, комуто во очите бе сякаше огледано небото, към другите извърнат проговори: "О, вярвайте, честит е само онзи, сърцето на когото е олтар, де пламъка на истината грей - и осветлява разумът." През реч преварил, други се обади там: - Блян на поета! Истината в него е враг на всяка истина в живота. Во истини що из сърце изхождат, намит щастье и наслада само на мисълта безкръвните аскети… Бъди Монблан! На висини възмогнат, обвий се с лед и с леден поглед гледай, това под тебе в мрака що гъмжи. - Но, в него взрян, ръка подигна Шелли - на горди думи с по-горд отговор: "Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз. На слънцето лучите, чойто чело що милват - искам с отблеска им аз да стопля туй, което смръзва той!… Туй който иска, нека дойде с мен. Към всякой връх по стръмен път се ходи и не една въздишка, не едно натякванье водача ще да чуе, от пътници, по него що вървят; но що от туй? Exselsior! Сами те благодарствен поглед ще обърнат към тебе - с теб на висини възйети."

Сияеше во модрия му поглед таинствена и строга мощ. Безмълвно другарите вървяха подир него, залисани от гордия му порив. Невидимия дух на вдъхновенье, челото му засенил, с горд възторг говореше през неговите устни:

"От суетните - суетна присъда! Присъда друга има: който сам е себе си постигнал, той живее во вечността и малко ще да знай, какво ще каже времето за него. И нека ви не плаши мисълта, че бъдещето ще повтори пак лъжите, неразбиранщините вети. Со смъртните и смъртното умира. Туй що на Лета тъмните вълни погълнат, няма да се върне вече со своя рев живота да смути. Век подир века в пъстра върволица ще се изнизват, нищо от предишний в послешний без повтора да намери…

О, не! На дните в безконечний ход, едно, едно ще се повтори пак - към с в е т л и н а възвишений купнеж, към в и с ш е т о стремленията чисти и гордий, властен жад за и д е а л! Ще се повтори онова, което, в световните промени непроменно, е будило в човека человека и смисъл му е давало в живота.

Честит е тоз избраник, чийто дух, като ковчегът Ноев, пренесе от прежний свят в послешний онова, което е в промени непроменно. Той подир смърт от себе си оставя най-чистото, най-хубавото - жица от царството на сенките безплътни, която ще го свързва с тоя мир." Те бяха слезли на самия бряг, там, дето ги възчакваше готова, люляна тихо над вълните лодка. Во дрезгавата далнина небото, с вечерний си лазурно-тъмен плащ, застилаше заспалото море, като сестра заспалия си брат. При сетнята раздяла се обърна пък друг сега и тихо проговори:

- Небесен блян на земен син. Не всякой тъй над света, извърнат от света, високо би можал да се възмогне. - На рамото му сложи с горд замах ръката си, и тъй отвърна Шелли: "Домогвай се до себе си - и възмогнат ще бъдеш ти на тази висота! Грей божий плам на всякого в душата и му целта висока осветлява. Не се възпирай; дето простий смъртен смутен се спира - там хероя почва."

Во лодката се отделиха трима. Под равний мах на леките весла тя тихо се понесе по морето; и галяха я тъмните вълни, тъй както галят блянове високи тям поверений, с тях възвисен дух. Другарите, там спрени на брегът, изпращаха им сетньо сбогом, шапки размахали в издигнати ръце - докле се татък лодката от поглед в дрезгавината вечерна изгуби.

* * *

Тъмней нощта. В вълшебна тишина спят небесата, слени с долний мир; и глухий шум на тъмните вълни един сред тая тишина говори - на бездната со говора злокобен. Кат блянове на всесветовен сън, блестят и гаснат ясните звезди, огледани во бездната лазурна.

Попътний вятър лодката влече. Безшум се плъзгат пуснати весла и тримата другари, в разговор унесени, нехайно там седяха, без да съгледат облаците бурни, на буйна рат подобни, как прииждат и сбират се и трупат в небесата.

Възлегнат на кърмилото един с въздъх към Шелли се така обърна: - Да; да не бяхме слаби! А защо, с това съзнанье, ощений се рвем да бъдем силни? Де е тази сила, що би могла и нази да окрили? "Тя в нас е! Бягай в себе си - живей в сърцето, като жрец в свещений храм, и твоя дух ще бъде окрилен!"

- Утопия това е, Шелли. -

"Утопия! И тъй да е - в живота утопиите само дават цел и человека во човека раждат. Утопии сърцето възродяват, превръщат го на рай цветущ, където мирът върховен свива свойто гняздо… Към идеала поглед възведи - не на умът, а на сърцето рожба - и знай, че той едничък е надежден компас в ревът на бурите световни. Тоз, който само с ум на тоя свят живей е жив мъртвец; и чужди са за него и радости и сълзи на живота, - защото няма той човешко чувство, защото нему чужд е дух човешки!…

          Що значи твоя страх, другарю мой?
          Къде си тъмен поглед устремил?
          Утопията проникни - и страх
          не ще намери твоето сърце!"

- Над нас се вие буря! Или ти, унесен в своя блян, не виждаш нищо? Не бъдеще сънувано пред нас е - со мрачен поглед дебне ни смъртта! - Но го прекъсна Шелли, поглед сам към облачните небеса възйел: "През мрак и бура плавам с песен аз и нищо ми сърцето не смущава! На идеала фарът грей: кърмчия е любовта ми - дето и да съм, знам, ще изляза на честитий бряг!…

Честитий бряг са бъдащите дни. Световните промени и несгоди ще мина аз - и няма те да хвърлят в сърцето ми отсянка… Никой вихър свещений плам на идеала няма да угаси - от божий дух е искра той: божий дух, из мрака битието що е извикал - в светлина живот да заживей… Другарю, то е блян, утопия - нали? Та нека бъде! Во знойната пустиня на живота, където всичко крей и мре, от билка най-дребна, до сърцето человешко, - живителна роса е тя, която запазва всичко в дивната му свежест. Пустиня е сърце без идеал: едничкий верен страж на любовта - а тя, и само тя, е на човека призванието висше на света."

И бесен вихърсе над тях изви; като че звяр, изтръгнат от вериги, се хвърли той над тъмните вълни и гис бесът си зарази. Раззина зловеща паст настръхналата бездна, и оглуши тя с дивия си рев вселената… То беше мимолетен въртеж на бура ненадейна. Скоро премина той, и всичко пак утихна. Пак трепнаха звезди на небесата. Но мятаха се още все вълните и тласкаха там лодката разбита: ту мигновено в зиналата паст на бездната низвъргната летеше, ту навъзбог възйемаше се тя - и носеха я стръвните вълни към бреговете на незнаен край.

*

Пак бяха сбрани всичкиту другари на морский бряг. И сбрани бяха те пак да изпращат Шелли - но сега за сетен път - на път към вечността.

Морето бе на пясъчния бряг изхвърлило избраната си жъртва: - на ниска клада сложен, буен плам обгръщаше останките му смъртни.

В дълбока скръб, безмълвно там стояха другарите, унесени през мисли во онзи мир, во който през живот бе погледа му вдъхновен обърнат. Амфора во ръка еди издигнал, от час на час обливаше мъртвеца со благовонно вино - и подзети отново жадно пламнали езици обжегваха безжизнения труп…

От вятъра отвяван, към морето се черний дим разстилаше полека… Огънят свърши своята отреда - на пясъка лежеше супа пепел с петна червено-тъмни; тук-таме береяха се кости.

Изведнъж към пепелта един се спусна бързо и грабна из жаравата гореща опазен къс от трупа. Разтреперан издигна той ръка си обгорена - трептеше там сърцето на поета.

—————————————————

На гробищата протестантски в Рим, при урната на Цестия, лежат сърцето и световний прах на Шелли. Сребрист ясмин над гроба му расте, и пази сянка с тъмните си листи над мряморната плоча с златен надпис Cor cordium - Сърцето на сърцата. - Не е смъртта за него смърт. Пренесен в друг мир, живей той в нашите сърца и пази там, като весталка, чистий вълшебен плам на вечната любов.

РАЛИЦА

Като оназ вечерница в небото, една бе в село Ралица девойка, и цяло село лудо бе по нея. Сиротно чедо беше тя. Отколя замина нейний татко по гурбет - замина и ни вест, ни кост от него; а майка й отведоха с дене кахъри в гроба. Ралица остана при леля си, като свое чедо я тя отгледа - гърлицата както отглежда своя рожба, докато се на крила самичка тя възмогне. От Бешбунар ли с пълни бели менци тя привечер се връщаше с другарки, спреваряха се кой през кой вода да й напий; а в празник на хоро, кой не луди до нея да се хване? - Че модрия й поглед бе западнал, като мъгла, на всички на душата и мислите им все около нея се вияха, кат сърмений колан о кръшната й тънка половина… "Блазе й с хубост" - казваха едни. "Блазе, комуто на честта се падне" - обаждаха се други. А с глава посвиваха пък трети, век живели, свят опознали - шепнейки изниско: "Блазе й… Ех, кабил ни край не е на хубаво да води тая хубост." За Ралица залиташе най-вече Стоичко Влаха, заможен и личен ерген, един на майка и баща. Но ней сърцето беше дало вест и тегнеше душата й към други; примамили я бяха со дене на Ива Бойкин ваклите очи и думите му благи, като ранна роса при пролет. Вреди ли невреда, че сиромах е Иво!… Двама лика и прилика, един за друг родени - един у друг залюбени не чудом. Той беше строен явор столоват, тя тънка, вита, кършена лоза: лоза се окол явора обви - около Ива Ралица девойка!

Кръстовден мина. По поля и дома се работа привършваха. Ей острий горняк повя: гората пожелтя; напуснати, посърнаха полята.

У Ралица ходиха китни свати. И чу се вест низ селото, че наскоро ще е и сватба. Дружки и недружки у Ралица на добър час вървяха; и всички тя посрещаше засмяна, и тънки дари стелеше пред тях, и охолно разправяше на всички, що й лежеше драго на сърце. Сърце прелива, като пълна чаша. У лелини й дворове широки като че слънце грееше - и всички, що Ралица споходиха, оттам излазяха, като че ли и тях да бе огряло слънце… Ала слънце, що за едни тъй драголюбно грей, на други мрак сгъстява на душата. И мрак обзе душата на Стоичка. Ни сън за него имаше, ни отдих; и скиташе се все навъсен той, на целий свят като че гневен. Вред той Ралица все дебнеше да срещне. Ей привечер веднъж му падна сгода на Бешбунар. Той излеком пристъпи и се запря зад чучура - когато, приведена над поставът, сама там Ралица си писаните стомни изплакваше. Тя втора стомна сложи под чучурчето - първата, веч пълна, изправи се да сложи отстрана - и тъй застана в миг, като вкопана. Обади се тогаз оттам Стоичко: "Отколя търся слука да ти дам скъп армаган - огърлица рубета, а, Ралице?…" И тутакси извади из пазвата си златен наниз той и го подаде. Очи не възведе да го погледне пребледняла тя и не пророни, слисана, ни дума. "Наречени са те за теб" - отново, пристъпвайки към нея, той повтори. - Не всичко, мен наречено, за мен е! - отвърна тихо Ралица и сегна препълнената стомна да отнеме. Ръката й тогава залови и я устреля с тъмен поглед той, и троснато отново тъй подзе: "За теб така… така ли е за мен? На мене е обречено сърце ти: то ще е мое - или ничие!" - Пусни!… Сърцето силом се не зема. Не е то пита, то се не ломи! - извика тя - изви се, отърва се и спусна се набързо низ брега. След нея дълго, дълго гледа той и недобър гореше плам в очи му. И паметта му мисли зли обзеха. Зашло бе вече слънце и бързом вечерни сенки падаха… Въз бряг възпираха отдолу закъснели за Бешбунар девойки и далеч разпръскваше се охолний им смях. Из друг път сви Стоичко и полека към село се упъти. Много дни се оттогава минаха - и много неща през тия много дни. Ей вече великденските пости превалиха; разтиквяше се зимата. И всичко миришеше на млада пролет… Само мъглива есен гнездеше се още в душата на Стоичко Влаха, че отдавна вече Ралица и Иво - мъж и жена - живеяха честито.

Зовеше я той "мое пиле", поглед от нея не отвождайки, като от свое скъпо, ненагледно благо. И не смъгли му щастието нищо - ни думите на Ралица, когато тя за Стоичко всичко му разправи, ни тъмний негов поглед, изпод вежди при всяка среща мятан неприветно. А радостта на Ивовата майка ни споделил би никой, ни постигнал. И всякой гост у Ралица бе драг и радушно причакан гост. На всички, кой знае как, усмивката й крехка допадаше - тъй ведрата зорница допада на стопани ранобудни: не е ли тя на ясни дни благ вестник? Ех, хубава усмивка беше тя…

И с таз усмивка, привечер веднъж, говореше невястата на Ива, приседнала край огъня до него: - Защо ли се забави майка тъй?… Довчас ще втаса хляба и зарана ще имаш топъл за в гората. Ранко нал` ще излезеш? "Ранко, мое пиле; не ще ли ти се ранко да изляза?" - отвърна той, с усмивка дяволита като към нея се изви. - Пък ти! То вече - каза тя и причерви се свенливо. Двама млъкнаха завчас. На огъня притури съчки тя, а той се взря в камината нагоре. А вихъра, като пътник закъснял, на прозорците блъскаше, виеше и свиреше през ниския комин. Стояха дълго мълком те така и този път пръв Иво се обади: "У батеви останала е майка; ще трябва да се иде, че навън я чуй каква е хала разбесняла." - Пред вратнята завяло й до коляно - се Ралица обади, веч когато отвори той вратата да излезе. Но той не чу, набързо дръпнал пак да я затвори - че го сипна буйна виелица в очите, шепи сняг от стрехи нейде сграбил и вкъщи да се премъкне хукнала несвястно. Не задържа тя Ива. С сръчен мах от себе си отърси той снегът и възкриви към хлява, по-напред воловете да понагледа пътем. "Я гледай, чак и вратнята разтворил!" - Затрупай я с трупа си! - троснат глас до него се обади - и докле да се досети Иво, лют ханджар се вби в гърди му - дигна той ръка, изохка и се люшна на земята. И повторно в гърди му кат вби ханджара, викна стръвния убиец: - Мене нейни думи - тебе моя нож! Сърцето, що се не ломи, за мене ще да е цяло! - и прескокна той през трупа и изчезна в тъмнината, зловещо дето вихъра виеше. Нощта погълна глухий стон на Ива; а като че ли слаб, едва досетен ек и сърцето Ралица досегна - неясен ек и несъзнан, тъй както в гората гръм далечен от ловец на птичка се в сърцето отзовава; за миг се тя ослуша и отново я мисълта за утре пак обзе.